Уилоу бавно кимна и с помитаща сила започна да осъзнава положението си.
— Именно за това искаш неговото дете, нали? За да не остане нищо негово след смъртта му. Ти ще направиш детето свое и ще заличиш всякаква следа от същността на Холидей. Омразата ти към него наистина е толкова силна, нали?
Тънките устни на Нощната сянка се свиха.
— По-силна е. Много, много по-силна.
— Но детето е невинно! — извика Уилоу. — Защо бебето трябва да се превръща в залог на тази война? Защо то трябва да страда заради твоя гняв?
— Детето ще бъде добре. Аз ще се грижа за него.
— Но то не е твое!
— Уморих се да споря, силфидо. Дай ми детето и може би ще те пусна да си идеш. Ако искаш, направи си друго дете. Имаш средствата.
Уилоу бавно поклати глава.
— Никога няма да ти дам бебето си. Нощна сянко. Нито на теб, нито на когото и да е. Стой настрана от мен. Пусни ме да мина.
Нощната сянка мрачно се усмихна.
— Не мисля така — каза тя.
Вещицата понечи да се приближи, с вдигнати изпод черните си одежди ръце, с намерението да вземе детето насила, когато изведнъж заговори познат глас.
— Направи така, както тя те помоли. Нощна сянко. Пусни я да мине.
Вещицата спря и застина на мястото си като мъртвец. Уилоу бързо извъртя поглед, защото не виждаше нищо друго, освен дървета и мъглив мрак.
Тогава Еджууд Дърк се появи от едната й страна и се приближи към нея с котешка походка откъм гъстия храсталак, с безупречно пригладена сребърна козина и леко полюшваща се черна опашка. Той скочи върху останките от някакво паднало дърво и лениво примига с очи.
— Пусни я да мине — меко повтори котаракът.
Нощната сянка замръзна на място.
— Еджууд Дърк. Кой ти позволи да влезеш в Дълбокия свлек? Кой ти даде това право?
— Котките не се нуждаят от позволение или от права — отвърна Дърк. — Всъщност, ти трябва да го знаеш по-добре. Котките ходят там, където искат. Винаги е било така.
Нощната сянка беше пребледняла.
— Махай се оттук!
Дърк се прозя и се протегна.
— Съвсем скоро. Но първо трябва да пуснеш кралицата да мине.
— Няма да се откажа…!
— Пести си думите, вещице на Дълбокия свлек — в гласа на котарака пропълзя частица отегчено презрение. Кралицата и нейното дете ще преминат в Отвъдната земя. Вълшебните хора решиха това и няма какво повече да говорим. Ако решението им не те удовлетворява, защо не го обсъдиш с тях?
Нощната сянка изпрати смразяващ поглед на Уилоу, след което се обърна към котарака.
— Вълшебните хора не могат да ми казват какво да правя!
— Разбира се, че могат — каза благоразумно Еджууд Дърк. — Аз току-що го направих от тяхно име. Престани да вдигаш шум. Нещата са установени. Сега се отдръпни.
— Детето е мое!
Дърк за кратко и бързо облиза едната си лапа и настръхна.
— Нощна сянко — меко се обърна към нея той. — Предизвикваш ли ме?
Последва дълга пауза, докато вещицата и призматичният котарак стояха един срещу друг в полумрака на Дълбокия свлек.
— Защото, ако го направиш — продължи Дърк, — със сигурност трябва да знаеш, че ако аз се проваля, на мое място ще бъде изпратен някой друг, а после и още някой и така нататък. Вълшебните хора са много упорити същества. Ти трябва да знаеш това.
Нощната сянка не помръдна. Когато заговори, в гласа й прозвуча удивление.
— Защо го правят? Защо толкова ги е грижа за неговото дете?
Еджууд Дърк премига с очи.
— Това — измърка меко той, — е добър въпрос. — Изправи се, протегна се и отново седна долу. — Започвам да ставам нетърпелив за сутрешната си дрямка. Отделих достатъчно от времето си за разрешаването на този въпрос. Пусни кралицата и нейното дете да минат. Сега.
Нощната сянка поклати бавно глава, сякаш отричаше нещо, което не можеше да разбере. За един миг Уилоу беше сигурна, че вещицата има намерение да удари Дърк, че тя ще се съпротивлява срещу призматичния котарак с всяка частица от могъществото си, както и от магическата сила, които притежаваше.
Но вместо това тя се обърна към Уилоу и меко каза:
— Никога няма да простя това. Никога. Кажи го на честития ни крал.
След това изчезна в мрака като призрак, който просто се изгуби сред сенките. Бебето се събуди, размърда се в ръцете на майка си и сънено премига с очи. Уилоу погледна надолу към дълбините на нагънатото наметало. Тя започна нежно да гука на детето си. Когато отново вдигна очи, Еджууд Дърк също си беше отишъл. Дали през цялото време е бил с нея по пътя? Вълшебните същества за пореден път го бяха изпратили, както се оказваше, въпреки че никога не можеш да бъдеш напълно сигурен в призматичния котарак. Той бе спасил живота й. Нещо повече — бе спасил нейното дете. Защо? Въпросът на Нощната сянка все още оставаше без отговор. Какво около това дете имаше толкова голямо значение за всички?