— Трябва да те оставя за малко — тихо рече Уилоу.
Това беше толкова неочаквано, че за миг той си помисли, че не я бе чул правилно. Тя не го погледна, но ръката й предупредително стисна неговата.
— Позволи ми да довърша, преди да кажеш нещо. Трябва да съобщя на моята майка за това дете. Тя трябва да знае, за да може да танцува за мен. Спомняш ли си, че веднъж ти разказах, че нашият живот заедно е предначертан още от венците с цветя около леглото на моето зачатие. Това се случи в нощта, когато те видях за първи път при Ирилин. Веднага разбрах, че никога за мен няма да има друг мъж, освен теб. Такова беше и предсказанието, предизвикано от танца на моята майка.
Сега тя го погледна с големите си бездънни очи. Всички някогашни вълшебни хора виждат нещичко от бъдещето в настоящето, като прочитат какво ще се случи тогава по нещата, които се случват сега. Това е изкуство, характерно за всички нас, Бен, а на моята майка бъдещето често й се явява в нейния танц. Така стана и когато отидох да я видя, докато търсехме черния еднорог. Така ще стане и сега.
Изглежда Уилоу каза всичко.
— И чрез нейния танц ще разберем нещо за бъдещето на нашето дете? — учудено попита Бен.
Уилоу бавно поклати глава, като го изпиваше с поглед, а светлината на звездите извайваше съвършените й черти.
— Не ние, Бен, а аз ще разбера. Тя ще каже само на мен. Ще танцува само за мен, а не за някой, който не принадлежи на нейния вид. Моля те, не се ядосвай, но аз трябва да ида сама.
— Въпреки всичко, мога да дойда донякъде — неохотно се усмихна той. — Поне до старите борове.
Тя поклати глава в знак на несъгласие.
— Не, опитай се да ме разбереш. Това пътуване трябва да бъде само мое, не може да бъде и твое. То е едно пътуване към себе си, така както и към Езерната страна и е единствено за мен. Правя го като майка на нашето дете и като дете на някогашните вълшебни хора. Ще има други пътувания, които ще трябва да предприемем и двамата; пътувания, на които ти ще можеш да дойдеш. Но пътуването сега е само за мен.
Тя съзря съмнението в неговите очи и се поколеба.
— Знам, че е трудно да разбереш — рече Уилоу. — Всичко това е свързано е нещата, за които ти говорих по-рано. Да носиш в утробата си дете за определено време и след това да му дадеш живот, на Отвъдната земя не става така, както във вашия свят. Има различия, дължащи се на вълшебната сила, която крепи тази земя, и дава живот на всички нас и най-вече на някогашните вълшебни хора. Ние съжителстваме заедно с Отвъдната земя като народ, който през целия си живот се е грижил за нея и й е вдъхвал сила. Тя е нашето наследство и нашата участ.
Бен кимна, но в същия момент усети как нещо се къса в него.
— Не разбирам защо да не дойда с теб — каза той.
Тогава видя как гърлото й се стяга, а очите й се изпълват със сълзи.
— Знам. Опитах се да намеря начин да ти кажа, да ти обясня. Мисля, че ще трябва просто да те помоля да ми повярваш.
— Аз ти вярвам — каза той. — Винаги съм ти вярвал. Просто ми е трудно да разбера.
Нещо повече — тревожеше се. Още откакто бяха предприели пътуване до Земята, не се чувстваше спокоен, когато трябваше да се разделят. Тогава трябваше да вземат обратно Абърнати и изгубения медальон, а Уилоу едва не загина. Бен се беше отърсил от всички свои кошмари, свързани със смъртта на Ани, смъртта на тяхното неродено дете и с пречупването на една част от самия него след тези нещастия. Всеки път, когато трябваше да се разделят с Уилоу, независимо колко бе необходима и кратка раздялата им, страховете му се възвръщаха. И сега не беше по-различно. Нещо повече, опасенията му бяха още по-големи, защото той не можеше да проумее причините за тяхната раздяла.
— След колко време трябва да тръгнеш-? — запита той, като все още се мъчеше да проумее смисъла в цялата работа. Цялото му щастие от преди сякаш се беше изпарило.
— Утре — рече тя. — На изгрев-слънце.
Отчаянието му нарасна двойно.
— Добре, но вземи поне Буниън със себе си. Вземи някой да те пази!
— Бен — тя хвана и двете му ръце и се доближи толкова близо до него, че той можеше да види отражението си в нейните очи. — Никой няма да идва с мен. Ще отида сама. Няма защо да се безпокоиш. Не се нуждая от грижите на друг. Знаеш това. На Отвъдната земя някогашните вълшебни хора имат свои собствени средства за закрила, а аз ще бъда в родината на хората от моя вид.
Той ядосано разтърси глава.
— Просто не разбирам как можеш да бъдеш толкова сигурна в това! И все още не разбирам защо трябва да ходиш сама!