Въпреки усилията, които Бен полагаше, за да запази самообладание, бе повишил глас и бе добил гневен тон. Отдръпна се от нея, като се опита да се отдалечи от онова, което чувстваше в този миг. Все пак, тя не пускаше ръцете му.
— Това дете е много важно за нас — меко рече тя.
— Знам!
— Шшт. Земната майка ни каза колко е важно то, помниш ли?
Той дълбоко си пое дъх.
— Помня.
— Тогава приеми, че нашите нужди трябва да отстъпят пред нуждите на нашето дете — прошепна тя. — Въпреки че е болезнено, въпреки че причините не са съвсем ясни, въпреки че на нас ни се иска друго. — Уилоу спря за миг. — Не искам това, както и ти не го желаеш. Вярваш ли ми?
Той бе хванат на тясно. Не му беше дошло на ум, че тя нямаше думата при вземането на това решение.
— Да, вярвам ти — каза Бен накрая.
— Щях да те взема със себе си, никога нямаше да се отделя от теб, дори и ако за миг беше възможно. Но не е. Не е естествено в живота като цяло да сме винаги заедно.
Тя зачака той да проговори. Бен беше приковал поглед в нея, без да промълви и стоя така дълго време, като разсъждаваше. След малко рече:
— Може би е така.
— Всичко ще бъде наред — каза му тя.
След това го прегърна и го придърпа близо до себе си. Той зарови лице в смарагдовите й коси и почувства болка от това, че скоро тя щеше да го напусне. Страхът му бе като черен облак, който пълзеше из кътчетата на сърцето му. Той отново осъзна колко различни един от друг бяха те — един човек и една силфида — и колко много неща той все още не знаеше за нея.
— Аз ще бъда добре — повтори тя.
Той не можа да възрази, тъй като разбираше, че няма смисъл да го прави. И все пак не престана да се пита дали не беше по-добре да се опита.
Корени
Пътуването на Уилоу от Сребърния замък беше почти лишено от по-особени преживявания. Тя пое на път под наметалото на мрака, като се измъкна от замъка невидима и безшумна. Пазачите на нощния пост вероятно я бяха усетили смътно, но мигновено бяха забравили. Все пак някогашните вълшебни хора бяха запазили достатъчно от своите стари възможности, така че тя бе способна да изчезне като сянка. Уилоу слезе по едно задно стълбище, премина през изоставените салони на замъка, после покрай мрачните зидове на няколко вътрешни двора и накрая излезе през централните врати, чиито подвижни решетки винаги оставаха вдигнати в мирно време, за да приканят окъснели пътници и молители към безопасен и гостоприемен подслон. Тя не се възползва от лодката в езерото, а премина моста, който се простираше над крепостния ров. Този мост бе построен от Бен, когато монархията се възстанови и пътниците започнаха отново да прииждат към недрата на властта на Отвъдната земя. Уилоу изчака докато облаците покриха най-ярката луна, а стражите се обърнаха настрани, потънали в разговори за неща, които надали засягаха определените им задължения и само за миг тя успя да ги отмине.
Уилоу не събуди Бен, когато потегли. Постоя и го погледа за малко, спящ в тъмнината, като си мислеше колко много го обича. Не искаше да си разменят повече болезнени слова. По-добре беше да тръгне сега. Той я обичаше, но беше роден в свят, в който не приемаха съществуването на вълшебни създания за истина, а самият той все още се учеше да вярва в тях. Ето защо тя не му каза всичко. Ето защо тя не можеше да го направи.
Уилоу вървя през оставащата част от нощта, както и през целия следващ ден. Пътят й се виеше по пътеки, по които човешки крак рядко бе стъпвал. Тя не бързаше и преминаваше невидима. В полето отмина фермери, които оряха, засаждаха късната реколта и събираха първата. Видя всякакви дребни и заможни търговци. Те идваха и си отиваха, от едно селище към друго, на юг и на изток. Имаше пътници, които идваха от някогашната вълшебна страна и от западните планини, където се скитаха трапери и ловци. Видя и цели каруци със семейства, които заедно с натрупаната и опакована покъщнина бяха тръгнали да търсят своя нов дом. Навсякъде бе оживено, а глъчката и бликащата енергия, които съпътстваха топлите сезони, спомагаха за осъществяването на различните планове, направени докато е било студено. Тази мисъл я накара да се усмихне. Тя се отпусна по развълнуваното течение на гористите хълмове. Те се поклащаха леко като обширно зелено море, с неспокойни горски вълни, прииждащи към хоризонта, сякаш разлюлени от бризите, които винаги полъхваха от запад в средата на лятото. Уилоу хапна в полетата от Тъжносмевки, най-изобилния източник на храна и напитки на Отвъдната земя. След това, когато единствено птичките и малките животинки можеха да я чуят, тя нежно и тихичко запя.