Същевременно Уилоу не преставаше да мисли. Претегляше в ума си своята постъпка и нейните добри страни, въпреки че разбираше какъв ужас щеше да изживее заради нея Бен и какви страдания щеше му причини. Но Уилоу имаше своя причина, породена от една жизненоважна необходимост и затова сега нямаше място за спор около това, което се изискваше да направи. Тя трябваше да роди това дете така, както природата бе отредила, а самият начин на раждането беше установен от поколения назад, още от времена, в които човеците дори не са съществували. Вдъхването на живот при вълшебните хора бе далеч по-сложно от това при човеците, беше странно във всяко едно отношение от физическите характеристики на вълшебното създание, различно, в зависимост от генетичните особености, заложени в отделните хора. Уилоу можеше да обсъди всичко това с Бен много по-рано, когато неизбежността на раждането на тяхното дете беше още далеч и все още имаше достатъчно време за осмисляне. Но тя не го направи, а сега вече нямаше време за това. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере, че неговата реакция към онова, което щеше да му каже, щеше да му донесе толкова полза, колкото и вреда. Независимо че беше крал на Отвъдната земя, той си оставаше човешко същество от друг свят. Със своите особености Бен непрекъснато се мъчеше да възприеме за нормални нещата, които му се струваха странни и необикновени. А това беше изключително трудно, когато ставаше въпрос за нея, защото той я обичаше, бе силно привързан към нея и толкова му се искаше да се чувства приятно с всичко, което се отнасяше до нея и което тя представляваше. Уилоу знаеше това и правеше всичко възможно, за да улесни прехода, който той все още изживяваше.
В края на краищата сънят на Земната майка я накара да се реши да извърши тази стъпка. Всъщност не беше толкова сън, колкото видение и не беше толкова видение, колкото някакво усещане за бъднина. По такъв начин вълшебните създания разговаряха помежду си. Те често се отдаваха на сън, за да дадат съвет или да предупредят, открито говореха за далечни места, пътуваха, яхнали шеметните ветрове, за да стигнат до този, който ги слушаше, прокрадваха се като шепот в покоя, като проблясък в мрака. Понякога Уилоу разговаряше със своята майка по този начин. Майка й бе горска нимфа, толкова необуздана, че нищо не можеше да я достигне, ако тя не го желаеше — създание, което дори и някогашните вълшебни хора не успяваха да проследят. Уилоу се измъкна от предишния си начин на живот, когато създаде нов, заедно с Бен, но от време на време старият се намесваше със своите дребни особености. Последният случай беше идването на Земната майка.
Земната майка представляваше природна стихия, най-силната на Отвъдната земя, създание с огромна магическа сила. Тя беше стара колкото самата земя и въплъщаваше нейния дух. Някои вярваха, че именно тя бе създателката на Отвъдната земя, но Уилоу смяташе, че Земната майка е прекалено първична в привичките си и доста небрежна в работата си, за да може да създаде нещо толкова съвършено. Въпреки всичко тя бе създание, което заслужаваше да бъде изслушвано. И Бен, и Уилоу бяха отишли при нея, когато търсеха черния еднорог и тогава тя им каза, че те двамата имат голямо значение за нея и че ще им се роди едно много специално дете. Не им обясни нищо, нито тогава, нито по-късно и впоследствие и двамата престанаха да мислят за това. Уилоу не чу нищо повече от Земната майка през целия този период от време.
Едва в последно време, неочаквано и рязко, тя бе призована отвъд света на сънищата. Земната майка бе дошла при нея два пъти, за да я привика обратно в Езерната страна, при Елдъру, в някогашната вълшебна страна, където природните стихии най-често се явяваха. Призивът беше спешен и неоспорим. Ето как Уилоу се реши да тръгне без Бен, без дори да направи опит да му даде пълно обяснение. Но не толкова самите думи, колкото тонът, с който говореше Земната майка, накара силфидата да остави настрана каквито и да е размисли и да действа незабавно.
Тази нощ тя прекара на брега на Ирилин, близо до залива, където за първи път бе срещнала Бен и по някакъв вълшебен начин бе разбрала, че той е предназначен за нея, а тя — за него. Уилоу хапна, въпреки че почти нямаше апетит, но знаеше, че детето й се нуждае от нейната сила. След това съблече дрехите си и стъпи сред водите на Ирилин. Езерото беше топло, действаше успокояващо и я пое в прегръдката си. Тя се отпусна в тишината на нощта. Небесата над нея бяха ясни и изпълнени със светлината на цветни луни и сребърни звезди и Уилоу остави на спомените й за Бен да я обгърнат. Дори сега можеше да усети трескавото вълнение, което неговата осанка бе събудила у нея. Все още чувстваше нестихваща любов. Те бяха предопределени един за друг и щяха да останат заедно до края на живота си. Уилоу бе погледнала за малко и в тяхното бъдеще — някогашните вълшебни хора бяха надарени (или може би прокълнати) с тази способност — и бе разбрала, че животът им ще се промени безвъзвратно.