Така бе станало. Бен се беше отказал от предишния си начин на живот, принуден да остане на Отвъдната земя. Беше се решил да направи това по много причини, но главната беше неговата любов към Уилоу. Той бе останал тук като крал и се беше превърнал в силен и далновиден владетел. И въпреки, че от време на време се бе измъчвал от онова, което длъжността му на крал изискваше от него, той предано вършеше задълженията си. Повечето хора го смятаха за честен и полезен на страната. Само неколцина, повечето от които бяха скрити противници на вълшебната сила на кралството, все още хранеха съмнения в него. Един от тях беше и нейният баща, самият той магьосник със значителна сила, владетелят на някогашните вълшебни хора. Речният господар предпочиташе да има кралство, което той сам да управлява с магическата си сила, но от друга страна, не беше глупав и добре осъзнаваше преимуществата, които осигуряваше Бен като крал — стабилна сила, умел въжеиграч между различни интереси и решителен владетел — и въпреки че по някои поводи не му се доверяваше, тъй като Бен беше пришълец от друг свят. Речният господар безспорно го уважаваше като човек.
Уилоу, негова дъщеря и рожба на връзка, продължила само една-единствена нощ, бе водила непостоянен начин на живот из Езерната страна. Нейното присъствие постоянно напомняше на водния дух за жената, която бе обичал и която не беше могъл да задържи до себе си. Всъщност, Уилоу беше родена след едно краткотрайно съвкупление и след това беше оставена от своята майка на грижите на баща си. Майка й беше прекалено необуздана, за да може да се обвърже с някого, било то и с едно дете. Баща й направи онова, което се изискваше от него, но не и нещо повече. Той имаше много деца и по-голямата част от тях харесваше повече от Уилоу. Пристигането на Бен отвори вратата към живот, за който силфидата отдавна бе разбрала, че я очаква и затова побърза да прекрачи неговия праг. Отначало Бен поставяше под съмнение това, че трябваше да заживеят заедно и дори не беше сигурен дали я обича, но Уилоу никога не се усъмни в предопределената им и сериозна връзка. В края на краищата всичко, което бе предречено в деня на раждането й, се беше сбъднало, а сега щеше да й се роди и дете.
Тя се изправи във водите на Ирилин и застана на брега, като остави гладката си зеленикава кожа да се отърси от водните капки и да изсъхне на хладния нощен въздух. Уилоу не беше напълно искрена с Бен. Тя щеше да позволи на своята майка да танцува за нея, но после бързо щеше да продължи пътя си. Нямаше изобщо да се срещне с баща си. Не очакваше помощ от родителите си за раждането на това дете. Можеше и да поиска помощ, но знаеше, че те не биха могли да се окажат много полезни. Всъщност Уилоу се завръщаше в Езерната страна, за да се срещне със Земната майка. Единствено Земната майка можеше да й даде необходимото разбиране. Уилоу усещаше това, защото така й бе нашепнал съня, когато я призова. Ето защо, тя щеше да иде там и да послуша, а след това щеше да роди детето си сама.
Тази нощ Уилоу спа дълго и непробудно, без да бъде тревожена от сънища, а когато се събуди, намери до себе си един малко паленце — калчо, което я наблюдаваше.
— Здравей, мъниче — поздрави го тя и се изправи на коленете си.
Калчото се взираше в нея с огромните си и жални очи. Той имаше ниско и дълго телце, а муцунката му леко наподобяваше тази на бобъра. Беше с големи увиснали уши и гущерова опашка. Имаше скосени и широки крачета с ципи между пръстите, а тялото му бе оцветено в различни нюанси на кафявото и затова изглеждаше като изцапано с кал. Калчовците бяха рядко срещани на Отвъдната земя и представляваха нещо като вълшебни същества, за които се смяташе, че са надарени със собствена вълшебна сила, въпреки че Уилоу никога не бе видяла доказателство за това предположение. Тя познаваше този калчо от по-младите си години. Името му беше Халтуисъл и той служеше на Земната майка.
— Добрият стар Халтуисъл — промърмори Уилоу и се усмихна, а калчото размърда опашка насам-натам.
Тя щеше да го погали, но Земната майка я бе предупредила преди много време, че никога не трябва да докосва тези животинки. Този съвет не беше придружен от някакво обяснение, но Уилоу се беше научила да й се доверява. Силфидата познаваше природната стихия още от времето, когато беше малко момиченце и живееше в Езерната страна. За първи път Земната майка дойде при нея, още докато тя беше доста малка. Стихията се издигна от земята, когато един ден Уилоу си играеше; издигна се като неочаквано видение, което беше повече любопитно, отколкото застрашително. Казаха на Уилоу, че Земната майка е дошла при нея, защото в нея имало нещо изключително. Стихията щяла да я научи на неща, за които никой друг не знаеше и те щели да останат приятелки завинаги. Уилоу прие тези думи като всяко друго дете, с ококорени очи, прие ги почти без съмнение, защото когато си дете, всичко ти се струва възможно. Тя намираше Земната майка странна и чудата; приличаше на дух повече, отколкото на човешко същество или на една от някогашните вълшебни хора; и все пак тяхното приятелство сякаш беше нещо съвсем естествено и добре дошло. Уилоу беше едно от многото деца в дома на Речния господар и не беше от тези, на които обръщаха особено внимание, или от които очакваха нещо повече. Силфидата беше самотна, а Земната майка й помагаше да запълни празнотата, създадена от липсата на истинската й майка. Докато тя растеше, Земната майка й даваше съвети, но тъй като Уилоу ставаше все по-уверена в себе си и времето й се запълваше от други неща, стихията започна все по-рядко да идва при нея. Тя изобщо не бе виждала Майката земя, откакто Бен безопасно се беше завърнал, а Уилоу тръгна да търси черния еднорог.