Ала сега тя бе призована, а Халтуисъл беше изпратен при нея, за да я отведе там, където Земната майка я чакаше.
Уилоу стана, изми се, хапна малко и като остави палето — калчо да я води, отново пое на път. Денят беше топъл и изпълнен със слънчева светлина, а горите на Езерната страна ухаеха на треви и диви цветя. Докато вървяха, повърхността на езерото и на реката блестеше като хиляди скъпоценни камъчета из процепите на дървесните корони, а жерави и чапли стремително преминаваха над водата като бели проблясъци. Те пътуваха през цялата сутрин и по обяд наближиха Елдъру. Тогава Халтуисъл сви на изток, като остави зад себе си града на Речния господар и неговия народ и влезе в простиращата се гъста гора от вековни дървета. Увивни растения и мъхове се впиваха в кората на дърветата и приличаха на яркозелени ленти и петна по повърхността им. Малки насекоми жужаха тук-таме, птички с ярки цветове на перата прехвърчаха над навесите на дърветата, а дребни животинки с ядосан вид се появяваха като видения и след миг изчезваха. Струйки прах лениво и хаотично се носеха сред потоците от слънчева светлина.
Докато наближаваха убежището на Земната майка, Уилоу започна да се пита, както правеше понякога, какъв бе интересът на стихията към нея. Щастлива от приятелството им и от особеното внимание към нея, тя никога не се беше сетила да я запита за това, докато беше дете. Когато порасна, прие уверенията на Земната майка, че съдбата е отредила важна роля на Уилоу и така тя не отвори повече дума за това. Стихиите често притежаваха способността да виждат бъдещето и ето защо, Уилоу никога не се бе усъмнила, че Земната майка може да види неща, които предстоеше да се случат; неща, които оставаха скрити за самата Уилоу. Въпреки всичко, беше объркващо да знаеш, че някой друг, освен теб, вижда какво ти е писано, но не ти разкрива подробностите. Силфидата се бе канила да попита при повече от един случай за своето бъдеще, но никога не бе успяла да събере достатъчно сили, за да го направи. Може би я възпираше страха й от историята за Земната майка, в която се казваше, че тя е пазителка на тези земи. А може би една малка част в Уилоу не искаше в никакъв случай да узнава бъдещето си.
Но сега при предстоящото раждане на нейното дете, тя смяташе, че трябва да го узнае и бе решена този път да не остави страхопочитанието й към Земната майка да я възпре да се поинтересува.
Халтуисъл я водеше напред, през все по-гъстите гори, отвъд огрените от слънцето простори, към тъмните дъбрави, и най-сетне, натам, където тишината беше пълна и нито един звук от живия свят не я нарушаваше. Накрая калчото спря пред ръба на обширна пропаст, заета от езерни води, събиращи се от потоците от всички страни. Това беше неподвижна, черна, огледална повърхност, която отразяваше навесите на вековните дървета, покриващи цялата околност.
Калчото се обърна назад, за да отправи още един жален поглед и след това се изгуби сред дърветата. Уилоу зачака в тишината.