— Не зная.
— Тогава детето — колко време остава до раждането му?
— И това не знам. Само детето знае. То ще реши кога е дошло времето. Ти трябва да си готова, когато моментът дойде.
Ненадейно отчаяние се загнезди в гърлото на Уилоу.
— Не можеш ли да разбереш къде трябва да се роди детето? Не можеш ли да ми кажеш поне това?
— Дори и това не мога да направя — тъжно отвърна Земната майка. — Детето ще определи и мястото на своето раждане.
Уилоу отново започна да се бори с отчаянието си.
— Изглежда нямам много възможности за избор. Всички решения са предоставени на другите — не успя да прикрие горчивината в гласа си. — Аз съм майка на това дете. Аз съм тази, която го носи в тялото си. Аз ще му дам живот. И въпреки това нямам право да решавам нищо около неговото идване на бял свят.
Земната майка не й отговори. Те стояха на тихата поляна, а слънчевата светлина си проправяше път от юг, където се спускаше към края на деня. Водите на езерото между тях отразяваше образите им като през не добре обработено стъкло. Уилоу изведнъж се зачуди дали нейното собствено раждане е било толкова сложно, дали неговата сложност е допринесла за решението на майка й да я остави на баща й и така да се предпази от бъдещи утежнения и да избегне мъките при отглеждането на детето си, след като болките при раждането й са били толкова големи. Нямаше начин да разбере дали това е било така, разбира се. Майка й никога нямаше да й каже истината. Тогава Уилоу се замисли как самата тя бе напуснала Бен — измъкна се, без да каже „довиждане“ и сега й се прииска да го беше събудила.
Тя се изправи. Е, в живота ти се падаха няколко мигновени шанса и затова беше по-добре да не се замисляш много над малкия им брой.
— Довиждане, Земна майко — каза тя, защото нямаше какво друго да каже и какви други думи да изрече. — Ще запомня нещата, които ми каза.
— Довиждане, Уилоу. Бъди силна, детето ми. Всичко ще бъде наред.
Това бяха почти същите думи, които Уилоу бе употребила пред Бен: всичко ще бъде наред. Тези думи изплуваха в съзнанието й, за да й се подиграят. Усмивката й бе мрачна и иронична. Тя се обърна и се запъти към края на поляната.
Когато се обърна и погледна отново назад. Земната майка беше изчезнала.
Омагьосани
Когато се събуди в онази първа сутрин и разбра, че Уилоу е тръгнала, Бен Холидей вече не беше толкова щастлив. Разбира се, тя му бе казала, че ще отпътува и затова той не се изненада, когато откри, че я няма. Дори можеше да разбере защо беше тръгнала, без да му каже „довиждане“ — вероятно той щеше да реагира точно така, както тя си представяше. Все пак, тези мисли не го накараха да се почувства по-добре. Бен просто не обичаше да се разделя с нея, дори ако за това имаше неоспорими причини, а сега той не беше убеден, че пътуването й бе една от тях. Изслуша обяснението й и се опита да погледне безпристрастно на онова, което тя щеше да направи, но в края на краищата, пак не успя да разбере нищичко. Защо Уилоу трябваше да отиде сама? Защо трябваше да тръгне именно сега?
Защо у него живееше чувството, колкото и да се опитваше той да го потисне, че Уилоу крие нещо от него?
Бен можеше да си седи тук и да се тревожи през целия ден или дори през остатъка от седмицата, ако не беше фактът, че отново бе организирал целодневна програма с делови срещи в усилията си да бъде добър крал. Това не беше толкова лесно, колкото хората може би си мислеха. Преди всичко съществуваше остро противоречие между различни култури във вътрешната администрация на Отвъдната земя. Кралството беше място, където феодалната система действаше от стотици години (според внимателно съхраняваните исторически книги на Абърнати), а Бен беше рожба на онази система, която в неговия свят минаваше за демокрация. Почти инстинктивно той се улавяше от ден на ден, че търси начини да установи този вид правителствен ред, който познаваше и в който вярваше. Адвокатът в него искаше закона и реда да бъдат градивната сила на неговото правителство, както и да осигуряват справедливост на, за и от народа. Но ти не можеш просто така да отидеш в една чужда страна и да захвърлиш настрани системата, която вече е била утвърдена там. Това е бърз и сигурен път към анархия. Както обичаха да казват там, откъдето идваше — човек трябва да работи само в границите на системата.
Ето как Бен от рано бе започнал да работи за установяването на една мека диктатура (не звучеше много добре, когато го казваше, но си оставаше най-доброто определение, което му идваше на ума). Смисловото ударение, разбира се, трябваше да падне на думата мека, а не на другата. Номерът във всичко това беше да направи промените, които искаше, без това да става прекалено очевидно. Хората винаги приемат промените с по-голяма готовност, когато не осъзнават какво точно става. Ето защо беше необходимо Бен Холидей, в длъжността си на крал, непрекъснато да се разхожда като въжеиграч по опънато въже. Разбира се, след две изминали години, той доста се беше усъвършенствал в тази област.