Все още нямаше вятър, въздухът съвсем не потрепваше и нощта беше задушна и знойна. Когато Бен забавяше ход, около главата му изжужаваха насекоми. Ето защо той поддържаше бърз тръс с коня си или препускаше в лек галоп, когато пътят ставаше достатъчно просторен, за да му позволи това. Без голяма част от нощната светлина, новоизгрялата луна правеше земята доста по-тъмна — на Отвъдната земя новолунието беше съчетание от няколко от осемте луни, подали се зад хоризонта и други няколко, навлизащи в своите тъмни фази (Бен никога не бе успял да разбере как се получаваше това, единствено в такива моменти, а те се случваха през един месец). Светлината идваше само от звездите, които блещукаха по цялото безоблачно небе — плетеница от брилянтни карфички, забодени там с едничката цел да събуждат мечти у онези, които се взираха в тях. Бен погледна към звездите, когато дърветата се разредиха достатъчно, за да му позволят да го стори, но тази нощ мислите му бяха заети главно с предстоящата среща.
Времето бързо изтече и до полунощ остана едва час, когато ездачите наближиха Сърцето. Бен спря патрулите, накара ги да слязат от седлата и им заповяда да го почакат тук. Той продължи напред, докато не се приближи на няколкостотин метра от мястото и тогава слезе от Правосъдник, остави добичето необезпокоявано да пасе и тръгна сам.
Гората беше тъмна и застинала. Той влезе навътре и въпреки че се напрягаше да чуе познати звуци в необятната тишина, не успя да долови нищо. Миризмите, които се носеха из гората, бяха остри и опияняващи и караха мислите му да се отклоняват към други времена и други места, към събития, които някога изглеждаха съвсем краткотрайни, а сега бяха само спомени, изградени от частици, послужили за съставянето на собствения му живот. Той вървеше с лекота, без да се притеснява за безопасността си. Беше доста странно, но изобщо не се чувстваше застрашен от нещо. Може би беше заради усещането за спокойствие, с което го изпълваше лятната нощ. Може би беше заради медальона — той постоянно му напомняше за силата, завещана му като на крал. Може би беше просто заради това, че всъщност наистина нямаше какво да го застрашава. Каквато и да беше причината, той вървеше напред, към Сърцето, сякаш това беше една обикновена нощна разходка из градините му, разходка, която щеше да приключи със сън и пътешествие към новия ден.
Бен пристигна при Сърцето съвсем малко преди полунощ, влезе откъм гората и веднага застана до края на редиците от пейки и прагове за коленичене, покрити с бяло кадифе. Той се обърна към бялата дъбова платформа с нейните сребърни подпори и спуснати знамена. Поляната беше умълчана и на пръв поглед пуста. Нищо не помръдваше. Дори вятърът не шептеше в тази неподвижност. Спомени за всичко онова, което се бе случило тук, идваха и си отиваха. Бен се огледа наоколо за още един миг, след което тръгна надолу по пътеката между пейките към платформата.
Едно дихание на вятъра премина през страните му, после се изпари. Внимателно.
Той беше почти до подиума, когато една тъмна фигура, се появи от нищото от дясно на него, сякаш се издигна от земята. Бен спря, а по гърба му пропълзяха студени тръпки и стомахът му се сви. Тъмната фигура бе загърната и обвита в сянка, светлината зад нея оставаше скрита.
— Кралю честити — поздрави го познат глас.
Нощната сянка!
Бен замръзна на място и зае поза за защита за първи път тази вечер. Защо Нощната сянка беше тук? Вещицата от Дълбокия свлек не беше негова приятелка и това, че тя бе тук, даваше основание, човек да си помисли, че в края на краищата срещата е била капан.
Тя пристъпи няколко крачки напред, висока и величествена. Светлината, която сега описваше силуета й, гравираше изпитото, студено и съвършено лице, гарваново черната й коса с един-единствен бял кичур, тесните рамене и дългите й тънки ръце.
— Защо ме повика? — изсъска тя, а гласът й беше студен и звучеше ядосано. — Какви са тези неща за някаква заплаха от магическа сила, надвиснала над моя дом?
Бен я изгледа, без да продума. Да съм я повикал? За какво говореше тя? Той беше тук, защото Страбон го беше повикал! Каква игра играеше вещицата?