— Не съм… — започна той.
— Ти раздразни… — понечи да каже тя.
Една сянка надвисна над тях — небето се изпълни от тъмната маса на Страбон, който тъкмо в този момент внимателно се приземяваше в края на платформата; драконовото му тяло се сви, а крилата му се прибраха. От катранено черното му люспесто тяло се издигна пара, а мирисът от него изпълни въздуха. Нощната сянка се отдръпна от отвращение, когато той премести страшната си глава с рог отпред от единия към другия.
— Какво е това? — изръмжа драконът, а звукът от това ръмжене представляваше нисък, неприятен тътен, наподобяващ търкане на камък в земята. Огромното му застрашително туловище се очертаваше на фона на гората. Какво общо има той с твоето писмо?
— Моето писмо? — в гласа на Нощната сянка имаше нотка на недоверие. — Не съм ти изпращала писмо! Дойдох тук заради известието на краля!
— Глупава стара вещица — изсумтя драконът като огромна котка, вперила поглед в предстоящата си вечеря. — Губиш времето ми с идиотското си отричане. Писмото беше твое, без съмнение всичките думи бяха твоите собствени. Ако имаш някое съкровище, което искаш да продадеш, тогава предложи каквото имаш и да свършваме с това.
Нощната сянка пребледня от ярост.
— Съкровище ли?
Тогава Бен разбра какво щеше да се случи, осъзна истината за това, което някой бе сторил с тях и инстинктивно си помисли, че вече беше твърде късно да избягат. Бяха изпратени отделни писма и до тримата, привидно от единия за другия, но всъщност от някой четвърти, съвсем различен; те бяха написани, с цел да ги примамят на това място — примката на този капан. Защо? Тази дума кънтеше в съзнанието му, докато се взираше в пространството пред себе си. Изведнъж погледът му попадна върху нещо, което се появи за достатъчно дълъг миг от време, за да привлече вниманието му — слабо позната, висока, недодялана фигура, която се подаваше от една кутия, оставена отворена на ръба на платформата, а от вътрешността й вече се издигаше дим или мъгла или нещо от този род. Кутията не беше виждал преди, но фигурата беше на някого, когото познаваше…
Хорис Кю!
Какво, за Бога, ставаше тук?
— Почакайте! — успя да извика Бен, като посочи фигурата, приличаща на плашило. Люспестата глава на Страбон се завъртя като пумпал, а една огнена струя се изтръгна от търбуха му, когато предупредително изсъска. Ръцете на Нощната сянка се вдигнаха заплашително и с магическата си сила тя образува снопове от отровно зелена светлина около пръстите си. Изведнъж нещо във въздуха изпращя. Ръката на Бен инстинктивно се притисна към медальона и той призова Паладин на помощ.
Беше късно, за каквото и да е. В същия миг от всички страни мракът се разкъса от светли проблясъци, изхождащи от нещо, нагласено от по-рано, дебнещо като челюсти на капан, приготвен, за да ги впримчи здраво в себе си. Те бяха почти сплескани един до друг и до кутията; и тримата — кралят, вещицата и драконът, и нямаше дори миг време, за да реагират. Светлината ги залови и ги притегли през кадифените пейки и прагове, през разстоянието, което ги разделяше един от друг и сякаш ги завърза с магически възел, а всичко това стана с някаква ужасна цел. В следващия момент мъглата и мракът ги заклещиха от всички страни и се надигнаха, за да ги уловят, като че те бяха принесени в жертва. Неочаквано и тримата започнаха да пропадат в някаква дълбока и плътна пропаст. Пространството се отвори под тях, като се разтваряше все повече и повече, докато те пропадаха надолу (или пък може би те просто се смаляваха?) — сякаш бяха в необятна, празна черна дупка, която неумолимо ги поглъщаше към дълбините си.
Но имаше и още нещо. Всички преживяваха някакво странно чувство, че губят нещо; като че една значителна част от онова, което бяха, слой по слой се откъсваше от тях. А на повърхността им оставаше по един демон, безименен, безформен, ужасен звяр, който те бяха пазили затворен вътре в себе си, но сега изведнъж, необяснимо как, беше пуснат на свобода. И тримата започнаха да вият от ярост и безнадеждност.
„Откъде Хорис Кю се беше сдобил с подобна сила?“ — беше последната отчаяна мисъл на Бен.
След това образът му се обърка с тези на дракона и вещицата и те безмълвни и безпомощни, се изгубиха във вътрешността на вълшебната кутия.
Когато от тях вече нямаше и помен, Горс се надигна сред мрака от края на гората зад платформата и хладно изсъска към Хорис Кю: