— Вземи кутията.
Хорис трепереше толкова силно, че не можеше да накара тялото си дори да помръдне. Стоеше със здраво притиснати една към друга ръце и с огромните си крака, вкопчени в земята. Беше поразен от величието на онова, което току-що беше наблюдавал — Холидей, Нощната сянка и Страбон бяха хванати като парцалени кукли чрез магическата сила и се бяха изпарили в мрачните дебри на вълшебната кутия. Каква сила! Да, Горс бе положил много усилия, за да осъществи своите намерения, за да хвърли мрежата на тайнствената си сила и да направи магиите, които да дочакат и тримата да се съберат, за да проработят. Или по-точно — за да принуди Хорис да направи всичко това, тъй като Горс все още изглеждаше неспособен да действа сам. Хорис беше успял да надникне в тайните на силата на това създание дори тогава, когато остра болка и угризения пробождаха съзнанието му, но все пак не можеше да си представи, че всички онези малки фокуси могат да се обединят и да дадат начало на подобна единствена унищожителна магия.
От едната му страна Горс настоятелно изсъска.
— Кутията, Хорис! — прошепна Бигар в ухото му умолително и настойчиво, докато седеше върху рамото на фокусника.
Хорис се съвзе от шока и забързано закуцука към платформата. Там той впери поглед в кипящата мъглива повърхност на вълшебната кутия. Нищо не можеше да се види. Кутията отново беше затворена.
Хорис пристъпи назад, целият изпотен и дишащ тежко. Той бавно въздъхна. Всичко бе станало така, както беше предвидил Горс. Той им беше казал, че писмата ще привлекат и тримата, техните най-големи врагове, единствените на Отвъдната земя, които можеха да представляват реална заплаха. Съществото ги увери, че писмата ще бъдат омагьосани, така че онези, които ги прочетат да се окажат безсилни да им устоят, дори и ако техният разум и усет ги посъветват другояче. Каза им, че фокусничествата и магиите, както и символите на силата, заложени и разположени около Сърцето ще примамят нищо неподозиращата тройка така светкавично, че никой няма да успее да избяга. И накрая им рече, че вълшебната кутия е един затвор, от който те никога нямаше да успеят да се освободят.
Все пак Хорис не можа да се въздържи да не запита отново:
— А какво ще се случи, ако те се освободят?
Горс се засмя с нисък, безизразен звук в тъмнината.
— Те никога няма да се освободят. Те никога няма дори да разберат достатъчно неща, за да поискат да се освободят. Погрижил съм се и за това. От сега нататък те са едни безнадеждни затворници. Те не знаят кои са всъщност. Те са погубени от мъглите.
Бигар разроши перата си.
— Така им се пада — изграчи той облекчено.
— Вземи кутията — отново заповяда Горс.
Този път Хорис побърза да се отзове. Той сграбчи гравираната дървена кутия примирено, но все пак внимаваше да я държи на разстояние от себе си.
— Какво ще правим сега? — попита той.
Горс вече се придвижваше.
— Ще отнесем кутията обратно в пещерата и ще чакаме — гласът му беше благ и самодоволен. — Когато отсъствието на краля стане причина за достатъчно паника, ти и птицата отново ще посетите Сребърният дворец.
Горс се промъкваше през мрака като дим.
— Само че този път ще им поднесете една малка изненада.
Лабиринт
Рицарят се събуди стреснат и напрегнат и се изправи от земята сякаш бе разтърсен от напрежението на някакви невидими електроди. Беше сънувал и въпреки че вече беше забравил самия сън, впечатленията, породени от него, продължаваха да съществуват. Дишането му беше ускорено, а сърцето му силно биеше и изглеждаше сякаш дълго е тичал в съня. Усети влажна топлина в тялото си под дрехите, както и по пътя на косата си. Чувстваше се сякаш се крепи на ръба на нещо, което всеки момент можеше да се случи.
Очите му тревожно шареха из мрака. Намираше се в гора от огромни черни дървета, изправени като колони, подпиращи небето. Само че никъде не се виждаше небе, а единствено мъгли, които се кълбяха над главата му и скриваха всичко, дори и най-високите клони. Тъмнината на гората представляваше сумрак, в който имаше частица от деня, както и от нощта; беше толкова свързан с утрото, колкото и с вечерта. Всичко това не можеше да бъде истина и все пак Рицарят инстинктивно осъзна, че тази обстановка беше единственото истинско нещо на мястото, на което се намираше.
Къде беше?
Не знаеше. Не можеше да си спомни.