Имаше и други. Къде бяха те?
Той бързо се изправи на крака, като балансираше тежестта на големия меч, преметнат на гърба му, на ножа препасан през кръста му, както и на ризницата, предпазваща гърдите и тила му. Беше облечен изцяло в черно, със свободно прилягащи по тялото му дрехи, покрити с кожа, имаше ботуши, колан и ръкавици. Тежките му доспехи бяха някъде наблизо, въпреки че не можеше да ги види. Бяха наблизо, знаеше, защото можеше да усети присъствието им, а неговите доспехи винаги бяха при него, когато се нуждаеше от тях.
Въпреки че не знаеше защо.
Някакъв медальон висеше на гърдите му под туниката. Той го вдигна пред себе си и се загледа в него. Представляваше изображение на собствената му фигура, яздеща пред някакъв дворец на изгрев-слънце. Беше му познат и все пак имаше чувството, че го вижда за първи път. Какво означаваше той?
Рицарят се отърси от недоумението си и се загледа в мрака. Нещо се размърда в далечния край на поляната и той бързо се запъти натам. Една фигура, която лежеше превита на земята, се изправи, когато той приближи, и се оттласна от земята с изпънати ръце. Дълга черна коса, с един-единствен бял кичур през средата на главата, се спускаше надолу по лицето и раменете, а дрехите се влачеха по земята като разтекли се сенки.
Това беше Дамата. Тя все още беше с него. Не си беше отишла, докато той спеше (той знаеше, че стига да й се беше отворила възможност, тя щеше да го стори). При неговото приближаване тя вдигна глава и с тънката си ръка разреса назад гарвановите си коси. През бледите й красиви черти премина сянка на напрежение, когато го видя и тя изсъска към него ядосано и тревожно.
— Ти! — беше всичко, което каза. Тази единствена дума разкри в дълбочина цялата й неприязън към него и към онова, което бе сторил с нея.
Той не се опита да се приближи повече. Рицарят знаеше какво чувства тя към него, знаеше, че тя го обвинява за това, което беше направил с нея. Нямаше как да я разубеди. Той се обърна и разгледа останалата част от поляната, на която бяха заспали. Беше малка и тясна поляна и нищо, свързано с нея, не можеше да им помогне да разберат защо се намираха тук. Знаеше, че и преди бяха идвали на това място. Бяха идвали тук в своето бягство, преследвани от… нещо. Беше взел Дамата със себе си, както и още някой — в опита си да се измъкнат от звяра, който щеше да ги погълне всичките.
Той разтърси главата си, а някаква болка изплува зад очите му, докато се опитваше да прогледне в миналото. То беше толкова мъгливо и изпълнено с мрак, колкото и настоящето, както и тези гори, в които се беше събудил.
— Заведи ме у дома! — изведнъж прошепна Дамата. Ти нямаш право!
Той се обърна и я завари изправена, с ръце, свити в юмруци от двете страни на тялото й. Необикновените й червени очи горяха от ярост, а устните й се бяха сраснали със зъбите й като на същинско животно. Говореше се, че тя може да прави магии, че притежаваше невероятна сила. Никой не искаше да я превръща в свой враг, така се казваше. Но Рицарят вече я беше превърнал. Не беше сигурен как точно се беше случило това, но сега нямаше как да се измъкне от създалото се положение. Беше извел Дамата от нейния дом, от райския й живот и я бе отвел в тази гора, той беше непобедимият кралски воин и съществуваше единствено, за да се подчинява на кралските заповеди. Кралят сигурно го беше изпратил да доведе Дамата, въпреки че не си спомняше и това.
— Рицарю на тъмните мисли и дела! — рече тя презрително. — Страхливец зад доспехите и оръжията си! Отведи ме в дома ми!
Сега можеше да го заплаши, подготвяйки се да използва магическата си сила срещу него. Но той не вярваше, че тя ще го направи. Силата, която притежаваше, изглежда беше изчезнала. Той бе стигнал до тук, а тя не я беше използвала срещу него. Ако можеше да го направи, щеше да се опита да го стори още преди. Не че щеше да има някакво значение. Той представляваше оръжие, създадено от желязо. Той беше повече машина, отколкото човек. Магическата сила, използвана срещу него, беше като прах, хвърлен в очите му. Тя нямаше място в неговия живот. Неговият свят бе изкован от прости правила и се простираше в тесни граници. Той не се боеше от нищо. Рицарят не можеше да си позволи да изпитва страх. Неговата професия беше професия, в която смъртта беше толкова близко, колкото и животът. Единственото, което умееше да прави, беше да се сражава, а битките, в които участваше можеха да завършат само по два начина — или той да убие своя враг, или неговият враг да убие него. След стотици преживяни битки, той все още беше жив. Не вярваше, че изобщо някога можеше да бъде убит. Той вярваше, че ще живее вечно.