Бигар поклати главата си с белия гребен.
— Той е недоволен отношението към него, в което е нямало никакво уважение, това е.
Устните на Хорис се свиха.
— Моля те, кажи му от мое име, Бигар, че бих могъл да се отнасям с него и с още по-малко уважение!
— Защо сам не му го кажеш, Хорис?
— Какво?
Очите на Бигар проблясваха със зъл пламък.
— Кажи му го сам. Той стои точно зад теб.
Хорис се изкикоти:
— Ти си загубил ума си, Бигар. Наистина.
— Така ли? Наистина ли мислиш така? — Бигар изпъчи гърди. — Тогава, погледни, Хорис. Хайде, погледни.
Хорис почувства как някаква хладина се изкачва нагоре по гърба му. Бигар звучеше дяволски уверен в себе си. Голямата къща изведнъж се оказа доста по-широка, отколкото бе в действителност, а тишината, възцарила се в нея, стана всеобхватна. Бурните викове на прииждащата тълпа заглъхнаха, сякаш бяха изцяло погълнати. Хорис си помисли, че долавя мрачно присъствие в пространството зад гърба си, зловещ образ, който се надигаше и с тягостна настойчивост започваше да шепти:
— Обърни се, Хорис, обърни се!
Хорис дълбоко пое въздух, като се мъчеше да спре да се тресе. Изпълни го неоспоримо усещане, че по някакъв начин отново всичко се изплъзва от контрола му. Той упорито поклати глава.
— Няма да погледна — отсече и заядливо добави, — ах, ти, глупава птицо!
Бигар изправи глава.
— Той протяяяяяга ръка към теб — изсъска папагалът.
Нещо леко като перце докосна рамото на Хорис Кю и той се завъртя потресен.
Там нямаше нищо.
Или почти нищо. Имаше нещо неясно, някакво затъмнение на светлината, едва доловимо преместване, измамно потрепване на въздуха.
Хорис премигна. Не, не беше дори това, поправи се той със задоволство. Нямаше нищо.
Отвън изведнъж се чуха викове от края на градината. Хорис се обърна. Вярващите го бяха забелязали през отворената врата и сега тежко крачеха през цветните лехи и розовите храсти право към портата. Те носеха остри предмети и правеха заплашителни жестове с тях.
Хорис бързо тръгна към вратата, затвори я и я заключи и се обърна назад към Бигар.
— Това е за теб — каза той. — Довиждане, желая ти късмет.
Той бързо тръгна през фоайето и залата долу, мина покрай един салон и някаква читалня и се насочи към кухнята в задната част на къщата. Можеше да усети мириса на пресен восък по дървените дъбови паркети, а върху кухненската маса беше поставена ваза с червени рози. Той поемаше от уханията, поглъщаше с очи цветовете, покрай които минаваше. Мислеше си за по-добрите времена, като съжаляваше, че животът се променя толкова бързо, когато най-малко очакваш това. Добре, че умееше да се приспособява, реши той. Беше цяло щастие, че притежаваше предвидливост.
— Къде отиваме? — попита Бигар, достатъчно любопитен, за да отнесе някой удар, докато летеше край Хорис. — Сигурно имаш план.
Хорис му хвърли поглед, който би накарал някое малко дете да замръзне на място в своята игра в средата на лятото.
— Разбира се, че имам план. Той, обаче, не включва теб.
— Това е подло, Хорис, а така също и малодушно — Бигар прелетя напред и се завъртя назад, а след това закръжа над отдалечения край на кухнята. — Под нивото ти е, наистина.
— Много малко неща са под нивото ми в това положение — заяви Хорис. — Особено, когато се отнася до теб.
Той се приближи до един кухненски килер, дръпна вратите, за да ги отвори и влезе вътре. След това освободи достъпа към плочата отзад и отстъпи обратно, тъй като цялата конструкция се разклати и се отвори с тромаво усилие. Това отне няколко секунди; плочата беше обкована със стомана.
Бигар се спусна надолу и се приземи на ръба на отворената врата на килера.
— Аз съм твое дете, Хорис — проплака неискрено той. — Аз съм ти като син. Ти не можеш да ме изоставиш.
Хорис погледна нагоре.
— Отричам се от теб. Лишавам те от наследство. Изхвърлям те от полезрението си завинаги.
От предната част на къщата се дочуха удари с юмруци по заключената врата, неочаквано бързо последвани от счупване на стъкло. Хорис нервно подръпна едното си ухо. Не, нямаше как да се действа с разум спрямо тази тълпа. Вярващите се бяха превърнали в брутална сбирщина от слабоумници. Глупаците, осъзнали собствената си липса на остроумие, винаги изпадат в крайни състояния. Дали щяха да станат по-нещастни или щяха да помъдреят след това преживяване? — замисли се той. Или просто щяха да си останат глупаци до край. Не че имаше някакво значение.