— Защо просто не ме отведеш обратно? — настоятелно запита тя с неочаквана настойчивост в гласа си. — Какво ти носи всичко това? Нямаш враг, с когото да се биеш. Няма битка, която чака да бъде спечелена. Защо правиш това? Аз твой враг ли съм?
— Ти го каза.
— Единствено ти ме отвлече от моя дом! — извика тя отчаяно. — Само заради това! — Дамата се доближи напред по тревистата земя и застана доста близо. — Защо ме взе?
Той не можеше да отговори. Не знаеше защо.
— Твоят крал ти е заповядал да го направиш? Но защо?
Той не си спомняше.
— Какво иска от мен? Аз никога няма да му бъда от полза, независимо какво си мисли! Няма да му бъда нито жена, нито подкрепа! Ще бъда най-злият му враг, до края на живота си!
Рицарят вдиша от горския въздух, пое аромата на зелената свежест на листата и тревата, гнилата влага на почвата и острата сухота на кората на дърветата и на старата гора. Какви бяха отговорите на нейните въпроси? Защо той не можеше да си ги спомни? Той се вглъби в себе си с намерението да намери покой. Успокояваше се с това, че знаеше кой е и какво е направил. Чувстваше се по-сигурен при мисълта за своята сила и умения, при допира на оръжията към тялото му, в точно прилягащото му бойно облекло.
И все пак тежките му доспехи все още липсваха. Той беше почувствал, че бяха някъде наблизо, когато се принуди да застане между Дамата и Грифона, но те не се появиха. Защо беше това? Бяха близо до него и все пак оставаха скрити, сякаш играеха на котка и мишка. Неговите доспехи — те бяха просто предмети и въпреки това изглеждаха изпълнени с живот, какъв парадокс. Както медальона, който носеше около врата си, така и доспехите му бяха част от неговата същност. Защо тогава не можеше да си спомни началото?
Дамата приличаше на мълчалива мраморна статуя пред него. Тя гледаше съсредоточено, с желание да проникне по-дълбоко в същността си, както усети той, но неспособна да го направи. Какво криеше тя от него? Нещо ужасяващо. Някакво дълбоко тайно признание.
Дамата скръсти ръце в скута си, а презрителният поглед отново пропълзя по лицето й.
— Ти нямаш власт — заяви мрачно тя. — Нямаш собствена воля, независим дух, с който да действаш. Ти си един инструмент и с теб борави този, който носи короната. Колко тъжно.
— Аз съм поданик на тази корона.
— Ти си неин роб. — Тя леко поклати глава, а гарвановата й коса се раздвижи като потрепване на мрачна светлина. Очите й се спряха върху него. — Не можеш да вземеш решение, което противоречи на заповедите на господаря ти. Не можеш сам да направиш някаква преценка. Взимаш ме, без да питаш защо. Задържаш ме, без да се чудиш защо го правиш. Правиш онова, което ти е наредено и не мислиш за причините за действията си.
Той не беше склонен да спори с нея. Никой нямаше да спечели от това. Рицарят не си падаше особено по словата; тя не бе обзета от неговото чувство за чест и подчинение. Те идваха от два различни живота.
— Кой е този крал, който ме има на разположението си? — устремено запита тя. — Кажи името му.
Отново, той не можеше; впери поглед в нея, хванат на тясно.
— Толкова ли си небрежен, че да не го знаеш? — настояваше тя, като заостряше краищата на гнева си с малко ирония. — Или пък се страхуваш да ми го кажеш? Кое от двете?
Той продължи да мълчи, но не успя да отмести погледа си.
Тя бавно поклати глава. Лицето й имаше неумолим и студен вид, с нейната тъмна коса и бяла кожа, с разположението на челюстта й и с блясъка в очите й. Но тя беше и красива. Беше съвършена като нежен спомен, с който човек очарован прекарва времето си, като изтрива цялата му недовършеност и премахва всички недостатъци. Тя го омайваше, без да иска това, без дори да възнамерява да го направи, притегляше го покрай гнева и отчаянието си, отвеждаше го отвъд това, което беше, към онова, което никога не трябваше да стане.
— Каквото и да ти кажа — насили се да изрече той — то няма да означава нищо.
— Поне опитай! — прошепна му тя и изведнъж в гласа й се появи нежност. — Кажи ми нещо!
Но той не можеше. Той нямаше какво да каже. Имаше единствено себе си, а тя не искаше част от това. Тя искаше причини и не искаше да разбере, а той не можеше да й даде нито едното. Рицарят се носеше по течението, точно както и тя, подхвърлен на някакво място, което не познаваше, поставен при обстоятелства, неразбираеми за него. Лабиринтът беше загадка, в която не можеше да вникне. А за да го стори, първо трябваше да се измъкне от него. Това, както той разбираше по интуиция, нямаше да бъде лесно.