— Изобщо ли нямаш никакви чувства към мен? — попита тя жално, но този път преправеният й глас веднага я издаде.
— Моите чувства нямат място в това, за което съм предназначен. Аз правя онова, което се изисква от мен.
— Това, което се изисква от теб! — изкрещя тя, отново обзета цялостно от гняв и горчивина, като отметна настрана всякакъв вид на слабост. — Ти правиш това, което си изпратен да направиш, ти, покъртително жалко създание! Кланяш се и се подчиняваш, защото това е единственото, на което си способен! Какво се изисква от теб? Бих предпочела да ме изхвърлят в най-тъмната яма на тази земя, отколкото да прекарам и един миг от живота си в отделяне на внимание към нещо, което някой друг иска от мен да сторя!
Той се насили да се усмихне.
— Ето, че така и е станало — рече й той. — Всъщност, къде сме сега, ако не точно там?
Тя се отмести назад, съкрушена и мълчалива. Поседяха така още дълго време. Грифонът вече спеше, дишането му бе носово и тежко, а кривите му крайници се размърдваха сякаш до китките и петите му лепваха горещо желязо. Дамата го погледна само веднъж и после отново отмести погледа си. Тя не поглеждаше назад. Не поглеждаше и към Рицаря. Взираше се в пространството над земята, на около стотина сантиметра на дясно от себе си, където тревата беше изсъхнала в сянката, а почвата беше напукана и превърната в прах. Дамата поседя така още дълго време. Рицарят скришом я наблюдаваше, без наистина да го иска, но неспособен да се въздържи. Тя беше изпаднала в истинска беда, но изворът на нейното страдание оставаше отвъд онова, което тя му казваше. Това страдание беше огромно и внимателно стаено и надхвърляше беглите му догадки за неговия извор.
Той почувства някакво необичайно настръхване вътре в себе си. Трябваше да каже нещо, за да облекчи болката й. Трябваше да направи нещо, за да смъкне това бреме от нея. Но не знаеше какво да бъде то. Тогава започна да се замисля над думите, които му изговори тя и над обвиненията, които му отправи. В тях имаше доза истина. Той беше отдал живота си на служба към някой друг, беше натоварен с чужди желания, свързан е нечия чужда кауза. Това бе същността на живота му като непобедим кралски воин. Един рицар в доспехи, чиито оръжия и силни страни побеждаваха във всички каузи — това беше заложено у него. Като се замислиш, изглеждаше съвсем малко. Той беше предопределен за тази работа и все пак всичко можеше да се побере в едно-единствено изречение. Това ли беше сборът от неговите части? Нищо повече ли нямаше у него?
Кой беше той?
— Знаеш ли какво ми причини? — ненадейно чу Дамата да го пита. Рицарят веднага вдигна очи. Тя не му отвърна с поглед и продължи да се взира в същата част от земята. Мокри следи се прокраднаха по двете й страни, идващи от студените й, празни очи.
— Знаеш ли? — прошепна тя в отчаянието си.
Сенките на нощта покриха с плаща си и Отвъдната земя. Осемте луни не се виждаха, а облаците се наслоиха по небето и прикриха звездите. Мракът беше наситен. Топлината на деня бе оставила въздуха безветрен и влажен, а цялата земя беше потънала в мълчание и напоена с топлина.
Горс се чувстваше приятно, докато се придвижваше от убежището си в голямата бърлога към гората отвъд нея. Той беше вълшебно създание и съществуваше в хармония с природата, независимо какво бе нейното предразположение. Горс се придвижваше напред като облак от мрачни мъгли — това беше състоянието, до което задържането му във вълшебната кутия го беше довело. Все пак напоследък безплътният му образ беше започнал да се очертава и да добива някаква нова форма; свободата му връщаше лицето и тялото, които някога бе имал. Доста скоро и двете щяха да бъдат възстановени. Тогава той щеше да е готов да си вземе всичко от онези, които го бяха довели до това положение — отмъщение, желано до отчаяние.
Горс не беше мислил за нищо друго от векове насам. Някога той беше същество с огромна сила, създание, чиято магия бе ненадмината и страховита. Беше използвал магическото си могъщество по начини, които разгневиха и изпълниха с неприязън неговите родственици от света на вълшебните мъгли — свят, към който всички вълшебни същества принадлежаха — и те се обединиха, заловиха го, когато той се мислеше за неуязвим и го затвориха. Плениха го сред мъглите на вълшебната кутия — творение, което те бяха създали чрез своите вълшебства и от където нищо не можеше да избяга. На кутията бяха поставени и ключалки, така че Горс да не може да достигне до тях.