Затварянето му имаше за цел да го съкруши, да разбие волята му, да го накара да забрави всичко, което е знаел преди това и накрая да го превърне в прах. Усилията не се увенчаха с успех. Горс остана затворен за голям период от време, но не беше изгубил паметта си, а омразата му към онези, които му бяха сторили това, беше нараснала.
Беше нараснала наистина много.
Горс се носеше с лекота в тъмната нощ. Беше му необходимо малко време, за да стигне до целта си и затова не бързаше. Беше изчакал Хорис Кю и птицата да заспят, тъй като не искаше те да разбират какви са намеренията му, за да продължат да вярват, че той е техен приятел. Разбира се, не беше така. Човекът и птицата бяха само пионки, а Горс ги използваше за постигането на собствените си цели. Ако на тях им се искаше да вярват, че не е така, ако си избираха да го правят, защото бяха алчни и глупави, то така и трябваше да бъде. Такъв беше естественият ред на нещата. Те бяха смъртни същества и като такива, изобщо не можеха да се мерят с него. Те можеха да бъдат жертвани.
Той изкачи едно възвишение и се озова до самото Сърце. Спря се, за да пусне в действие сетивата за взор и слух, вкус и мирис и не откри нещо, което да не е наред или да го застрашава. Погледна напред през редовете от пейки и прагове, покрити с бяло кадифе, през полираната платформа и нейните подпори, край обкръжаващите поляната прелестни лазури. Горс усети присъствието на вълшебната сила, която излизаше от недрата на земята — изворът на живот за цялата земя. Тази вълшебна сила беше огромна, а Горс все още не беше готов да й се противопостави. Тази нощ той имаше друга задача. По-силната магия винаги можеше да се използва, за да прикрие триковете на някоя по-слаба. Точно това щеше да направи сега и Горс.
Той събра сили и изрече подготвените магическите думи. Огнени линии, които нито горяха, нито димяха, прорязаха повърхността на земята и изчезнаха в недрата й. Отговорът не закъсня — рязък, стържещ тътен, изохкването на една грамадна каменна стена, която отвори зад себе си път. След още миг, тътенът заглъхна и отново настъпи тишина.
Горс зачака.
Тогава въздухът пред него се разцепи на две, сякаш беше направен от плат, като отначало само се разкъса, а след това отворът се разшири. От вътрешността на цепнатината избуча дълбок и зловещ гръм. В нощта се отвори дупка, а от дупката се зачу дрънчене и стържене на оръжията на някакви ездачи, както и сумтене и цвилене от техните коне. Звуците се усилиха до ужасяваща степен, докато ездачите набираха скорост. Свиреп вятър профуча през Сърцето, като прокъса знамената на върховете на техните пилони и запищя сред дърветата отвъд поляната.
Горс стъпи здраво на земята.
С този вятър и този шум, дошли изневиделица, онези, които той призова, оживяха отвъд измеренията на времето и пространството. Те образуваха редици от щитове и копия, бяха въоръжени до зъби и яздеха върху някакви безобразни същества, които не можеха да бъдат назовани. Пет огромни тъмни създания сред всички останали, изпускаха пара, въпреки влажния нощен въздух и техният дъх свистеше при допира с отворите на техните шлемове. Те бяха гъвкави и мрачни, като прозрачно — тъмни призраци, а миризмата, която се носеше от телата им, беше нетърпима.
Това бяха демоните от Абхаддон.
Най-отпред яздеше този, когото наричаха Марк, техният избран предводител. Той представляваше огромно ръбато същество със змии и гущери, издълбани по доспехите му и с отрязаните скалпове на своите врагове, окачени около врата му. Той махна с ръка към останалите, а те настръхнаха с оръжия, готови за нападение. Като един те тръгнаха към Горс.
Горс ги остави да се приближат. Когато дойдоха на такова разстояние, че да могат да го пронижат с копията си, той изчезна пред очите им като проблясване на зелена светлина, отново се появи в образа на един от тях, след това за втори път се изпари и накрая пак се появи като чифт змийски очи. Тези очи се прокраднаха към доспехите им, започнаха да се умилкват около тях нежно, като показваха, че принадлежат на сродна душа. С магическа сила пресъздадоха образите на кошмарите, които някога Горс бе извършил над своите собствени съжители и накара демоните да вкусят от неговата злоба.
Когато те със задоволство се убедиха, че той е един от тях, че той е толкова силен, колкото са и те и че ги беше призовал да се явят с някаква явна цел, Горс изсъска меко, за да ги накара да наострят уши за думите му и каза:
— Какво ще кажете да ви подготвя безпроблемно пристигане на Отвъдната земя?
Той спря, когато ги чу да ръмжат в очакване. Това беше прекалено лесно.