— Какво ще кажете, ако Отвъдната земя и нейните хора ви бъдат предадени завинаги?
Твърде лесно, наистина.
Видение
След като се раздели със Земната майка, Уилоу продължи за известно време пътя си през гората, към Елдъру, потънала в мисли. Беше светъл слънчев ден, изпълнен с аромата на диви цветя и зелени треви, а гората беше шумна и отвсякъде се чуваше песента на птиците. Беше красиво, топло и приятно под свода на големия широколистен лес, но Уилоу беше сляпа за всичко около себе си. Вървеше сред дърветата разсеяно, потънала някъде дълбоко навътре в себе си, обмисляйки отново и отново посланието на Земната майка, свързано с детето й.
Думите я преследваха. Тя трябваше да събере пръст от този свят, от света на Бен и от света на вълшебните мъгли. Трябваше да ги смеси и да пусне в тях корен, за да може детето да се роди безопасно. Тя не знаеше колко време трябваше да отдели за това нещо. Не знаеше кога ще се роди детето й. Не знаеше и къде ще се случи това. Не можеше да помоли някой друг да й събере пръст; трябваше да го направи сама. Нямаше как Бен да дойде с нея. Той не можеше да й помогне. Никой не можеше да й помогне.
Е, не точно никой. Щеше да има водач, избран от вълшебните хора, за да я направлява в последните две части от нейното пътуване. Но кой ли щяха да й изпратят те?
Тя почувства вътрешен хлад, въпреки че денят беше горещ. Едва не беше загинала при своето единствено посещение в света на Бен, така че не пазеше особено мили спомени оттогава. Вълшебните мъгли бяха още по-неприятен случай, тъй като те й бяха съвсем непознати. Ужасяваше се при мисълта какво може да й се случи там. Едно някогашно вълшебно създание беше дори още по-уязвимо на техните вероломства, отколкото един човек. Мъглите можеха така да те объркат, че да подкопаят разума и силите ти, и да те променят коренно, като накрая се окажеш съвсем изгубен. Мъглите пробуждаха тъмните ти страхове, които си пазил дълбоко скрити вътре в себе си, вдъхваха им живот, даваха им необходимата сила, за да те разрушат. Животът сред мъглите беше неосезаем — творение на съзнанието и въображението. Той беше магически и непрекъснато се менеше. Действителността беше такава, каквато я сътвориш, представляваше тресавище, което можеше да те погълне, без да остане и следа от теб.
Страха си към света на вълшебните мъгли Уилоу беше наследила от своите предци, онези, които някога бяха вълшебни хора и които бяха напуснали онзи свят. Не всички нейни предци го бяха напуснали, разбира се. Някои бяха останали там, задоволени от своето безсмъртие. Някои още живееха там и все още бяха вълшебни хора. Понякога тя чуваше в съня си гласовете им, в сънищата й те я викаха, настояваха тя да се върне обратно към техния начин на живот. Откакто някогашните вълшебни хора напуснаха вълшебните мъгли, бяха изминали стотици години, но гласът, нашепващ за завръщане, никога не заглъхваше.
Това беше част от нейния живот, както и от живота на всички някогашни вълшебни същества. Отгоре на всичко сега тя трябваше да се върне там, въпреки предупрежденията да не го прави, въпреки заръките, стриктно предавани от родители на деца от всички някогашни вълшебни хора. „Ти никога не можеш да се върнеш“ казваха те. Но сега тя щеше да го направи. Щеше да рискува разума и живота си в името на своето дете. Нейните нужди стояха против нуждите на детето й — противоречие, което заплашваше да я разкъса на две части.
Тя вървеше напред, в спор със самата себе си. Гората започна значително да се променя — дърветата ставаха все по-високи, видът на земята едва-едва се изменяше и тя разбра, че наближава Елдъру. Уилоу не възнамеряваше да влезе в града. Там беше баща й, а тя не искаше да го вижда. Той беше Речният господар, владетел на някогашните вълшебни хора и господар на Езерната страна. Те никога не бяха имали много близки отношения и се бяха отчуждили още повече, когато тя се бе съобразила със собствените си желания и беше отишла при Бен Холидей, когато той за пръв път стъпи на Отвъдната земя. Тя знаеше, че е предопределена за Бен, както и той за нея и че те ще споделят живота си и тя бе решила, че независимо от последствията, ще намери начин да бъде с него. Не й помогна много фактът, че Бен се пребори за трона, докато останалите, които жадуваха за власт над Отвъдната земя, в това число и нейният баща, се надяваха, че той няма да успее. Не й помогна и обстоятелството, че тя свърза живота си с него, с едно човешко същество и остави своя народ. Уилоу още повече се отдалечи от баща си заради близостта със своята майка. Речният господар все още беше влюбен в нея, единствената жена, която бе желал и която не можеше да притежава. Той бе дал живот на Уилоу след единствената нощ, прекарана с нейната майка, а след това тя, една горска нимфа, която бе толкова дива, че не можеше да живее никъде другаде, освен в най-гъстата гора, се завърна към стария си живот. Речният господар я бе търсил много и дори се беше опитал да я улови на няколко пъти, но всичките му усилия бяха отишли напразно. Майката на Уилоу нямаше да се върне при него. Това, че тя се явяваше понякога на Уилоу и танцуваше за нея по своя вълшебен начин, като така споделяше чувства и мечти, които казваха повече от думите, беше прекалено много за Речния господар и той не можеше да го понесе. Той имаше много жени и много повече деца. Трябваше да е доволен от това. Все пак не беше. Уилоу си помисли, че без нейната майка до него, той никога няма да бъде.