Не й убегна преправения тон.
— Нищо не съм забравила. Нещо повече, спомням си всичко доста добре. Не се чувствам добре дошла тук, татко. Смятам, че да ме видиш, не е особено приятно за теб.
За миг той се взря в нея и след това кимна.
— Смяташ, че е така заради майка ти нали? Заради моите чувства към нея? Може би е така, Уилоу. Но аз се научих да отбягвам тези чувства. Намирам, че трябва да го правя. Все пак, нея ли си дошла да видиш?
— Да.
— Заради детето, което очакваш?
Тя се усмихна, без да успее да се въздържи. Трябваше да се досети. Речният господар имаше шпиони навсякъде и Уилоу не можеше да направи опит да скрие вестта от него.
— Да — отвърна тя.
— Твоето дете от Холидей, наследникът на трона. Каменното лице на баща й беше безизразно, но гласът му издаваше нещо от чувствата, които таеше. — Трябва да си щастлива, Уилоу.
— А ти не си — меко изрече тя.
— Това дете не е от някогашните вълшебни същества и следователно не е едно от нас. То е наполовина човек. Щеше ми се нещата да не стоят така.
Тя поклати глава.
— Ти виждаш всичко, както ти е угодно, татко. Детето е на Бен Холидей и следователно е още една пречка в усилията ти да овладееш трона на Отвъдната земя. Сега не можеш просто да дочакаш Бен да слезе от него. Сега ще си имаш работа и с неговото дете. Нямаш ли точно това предвид?
Речният господар дойде напред, за да застане право срещу нея.
— Няма да споря с теб — каза той. — Разочарован съм, че ти нямаше намерение да ми известиш за раждането на моя внук. Ти щеше да кажеш на майка си, а мен щеше да оставиш да разбера по друг начин.
— Не беше толкова трудно за теб, нали? — попита тя. Не и с всички твои шпиони, които могат да ти кажат.
Настъпи период на тежко мълчание, докато те се гледаха очи в очи, силфидата и духът, дъщерята и бащата, разделяни от разстояния, които никога нямаше да бъдат измерени.
Речният господар отмести погледа си. Слънцето проблесна в сребристата му кожа, докато той се взираше към сенките на големите горски дървета.
— Това е моята родна земя. Това са моите хора. За мен е важно да мисля преди всичко за тях. Ти си забравила какво означава това. Ние не виждаме нещата по същия начин, Уилоу. Никога не сме го правили. Никога не съм бил достатъчно близо до теб, за да намеря начин да го направя. Част от вината за това е и моя. Ти беше загубена за мен заради отказа на майка ти да живее с мен. Не можех да те погледна, без да видя и нея.
Тя вдигна рамене — бавно и преднамерено движение, сякаш за да отхвърли онази страна от миналото, която той сега не можеше да проумее.
— И все пак аз те обичах, детето ми. Все още те обичам — продължи той и отново я погледна. — Не го вярваш, нали? Не можеш да го приемеш.
Тя усети нещо вътре в себе си да потрепва, спомен за времето, когато не искаше нищо повече от тази обич.
— Ако ме обичаш — внимателно започна тя, — тогава дай ми дума, че винаги ще закриляш детето ми.
Той я погледна продължително и настойчиво, сякаш видя в нея някой друг. След това постави едната си ръка върху гърдите си. Тя се изненада, като видя колко набръчкана е станала. Речният господар остаряваше.
— Дадено — рече той. — До такава степен, до каквато мога да направя това, моят внук ще бъде закрилян. Той се спря. — Но не беше необходимо да искаш думата ми за това.
Уилоу задържа погледа си.
— Мисля, че може би беше необходимо.
Речният господар отпусна ръката си.
— Твърде груба си с мен. Но аз те разбирам. — Той погледна към небето. — Сега отиваш ли при майка си или ще дойдеш с мен в града, в моя дом? Майка ти — бързо рече той, — няма да дойде до полунощ.
Уилоу се поколеба и за миг си помисли, че ще приеме поканата му, тъй като усети, че бе отправена от любезност, а не от двуличие. След това тя поклати глава.
— Не, ще продължа — каза тя. — Имам… нужда да остана сама, преди да я видя.
Баща й кимна, сякаш беше очаквал този отговор.
— Мислиш ли, че тя…? — започна той, но после спря, неспособен да продължи.
Уилоу зачака. Той погледна настрани и после отново към нея.
— Мислиш ли, че тя ще танцува и за мен?
Уилоу изведнъж изпита тъга за баща си. За него беше трудно да зададе този въпрос.