— Не, не мисля така. Тя дори няма да се появи, ако ти дойдеш с мен.
Той отново кимна, тъй като очакваше и този отговор. Тогава тя се протегна и хвана ръката му.
— Но аз ще я попитам, дали не би танцувала за теб някой друг път.
Неговата ръка стисна по-здраво нейните. За още един миг те останаха така съединени и тогава Речният господар отново заговори:
— Ще ти кажа нещо, Уилоу. Дали ще ми повярваш или не, ще решиш сама. Но моите сънища са сигурни, а виденията ми казват истината и от всички някогашни вълшебни същества аз съм най-могъщият и съм най-близо до старите привички. Ето защо, послушай ме. Още преди да ме осведомят за раждането, аз вече знаех за детето. Бях го сънувал преди това. Сънищата ми казаха това. Пътят на твоя живот е белязан с идването на това дете. Ти трябва да намериш сили, за да устоиш на промените, които то ще донесе със себе си — и ти, и Великият господар, и двамата.
Уилоу преглътна ненадейно обзелия я страх.
— Виждал ли си лицето на моето дете? Виждал ли си нещо, което можеш да ми кажеш?
Речният господар бавно поклати глава.
— Не, Уилоу. Сънищата ми за твоето дете са прекалено общи за особеностите, които ти искаш да научиш. Сънищата ми са сенки и светлина върху пътя на живота и нищо повече. Ако ти трябват подробности, говори със Земната майка. Може би нейните видения са по-избистрени от моите.
Уилоу кимна. Той нямаше да разбере, че тя вече е говорила със стихията. Земната майка нямаше да допусне това.
— Ще направя така, както ти предлагаш. Благодаря ти.
Тя пусна ръката му и пристъпи назад. След това тръгна към гората.
— Ти няма да се опиташ да ме последваш, нали? — Уилоу се обърна назад, сякаш за да се предпази.
Баща й отново поклати глава.
— Няма. Не забравяй да попиташ за танца.
Тя се обърна напред.
— Няма да забравя.
След това Уилоу продължи напред и повече не се обърна.
Останалата част от деня измина сред прииждащите бавни бризи и удължаващи се сенки; слънцето се запъти на запад през безоблачното небе и накрая изчезна зад хоризонта, като разля над себе си пурпурни отблясъци. Уилоу седна на края на поляната, която се намираше насред старите борове и зачака падането на нощта и идването на майка си. Тя бе пристигнала рано и прекарваше времето си в размисли за развитието на своя живот. Оказа се, че има нужда да го прави.
Когато Уилоу беше още малка, тя често идваше при старите борове, за да търси майка си. Идваше, водена от нуждата да разбере каква е майка й, както и от чувството, че идвайки тук, ще може да бъде наясно със себе си. Земната майка я бе предупредила, че майка й може да не се появи дълго време, че тя може да остане мълчалива и дори да се страхува да се изправи срещу дъщеря си, която е изоставила. Все пак, Уилоу беше решена да я намери, беше станала по-упорита, отколкото някой би очаквал, дори и след думите на Земната майка.
Но тогава Уилоу не беше онова, което другите очакваха да бъде. Тя започна живота си като малко, срамежливо, замислено дете, не много хубаво, без майчина закрила или дори бащински интерес и затова нямаше причина някой да си помисли, че това някога ще се промени. Все пак тя изненада всички. Земната майка й помогна с куража и заръките, които й даваше, но най-вече самата Уилоу бе тази, която се справи с промяната и го стори със своята решителност. Отначало тя не говореше за това. Тъй като бе оставена да се грижи сама за себе си, тя отрано научи, че ако наистина желае нещо, ще трябва да излезе и да си го вземе сама. Научи се да заляга, да запретва ръкави, да работи усилено и да бъде търпелива. Разбра, че ако наистина много силно искаш нещо, то винаги ще намериш начин да си го получиш. Упоритостта бе заложена у нея; останалото дойде по-късно. Тя стана красива, въпреки че никога не го беше мислила за себе. Другите я намираха за поразителна; Уилоу гледаше на себе си като прекалено екзотична. Тъй като й се бе наложило да направи доста неща за себе си, тя се научи на увереност и прямост. Научи се да не се страхува от никой и нищо. Разви уменията и знанията си със същата огнена решителност, с която подхождаше и към всичко останало. Уилоу не постъпваше така поради някакъв страх от неуспех; на нея никога не й беше хрумвала мисълта, че може да се провали. Тя го правеше, защото това беше единственият начин, който познаваше.
И накрая, тя чака повече от три години майка й да се появи. Ходеше при старите борове поне веднъж седмично. Чакаше там през деня, а понякога и през последвалата нощ. Чакането беше трудно, но не и непоносимо. Въпреки че никога не бе видяла майка си, Уилоу усещаше нейното присъствие. Чувството идваше с едно изшумоляване на листата, с тих звук от някое животно, с шепота на вятъра или с аромата на някакви непознати цветя. Никога не беше по един и същи начин, но винаги се познаваше. След това, обнадеждена, Уилоу казваше на Земната майка, която кимваше и отвръщаше: