След това тя остави майка си да й говори чрез своя танц и на свой ред да сподели радостта, която изпитваше. Някога Уилоу смяташе, че тази радост беше въодушевена радост. Сега й се струваше, че въодушевлението липсва, че това всъщност е едно необичайно празно, ограничено щастие, затворено в границите на самодоволството и личното своеволие, лишено от интерес или загриженост за другите, крайно объркващо и някак тъжно. Уилоу знаеше, че нито една от двете не можеше напълно да разбере другата. Все пак те споделяха онова, което можеха, отвръщаха с подкрепа и благодарност, затвърждаваха връзката, която съществуваше между тях.
След това Уилоу каза на майка си за детето и за пътуването, което щеше да я отведе от Отвъдната земя на Земята, а после и до вълшебните мъгли и отново обратно.
Отговорът на майка й дойде незабавно. Танцът стана по-див и изпълнен с ярост. Тишината на нощта се задълбочи още повече, а светът отвъд осветената от звездите поляна се плъзна още по-надалеч в мрака. Останаха само майката, дъщерята и танцът, който съществуваше между тях. Уилоу гледаше, изпълнена със страхопочитание пред грацията на майка си, наблюдаваше нейната красота и силно присъствие, както и инстинктивния отговор на необичайната необходимост на дъщеря й.
Така сред странните, невероятни извъртания и обрати на танца, се появи видението, което Уилоу очакваше да съзре. То се въздигна в светлината, за да изпълни пространството между тях.
Но видението не беше свързано с нейното дете, а с Бен. Той се бе изгубил, тя го почувства — изгубен по начин, който не можеше да осъзнае. Той беше себе си, но същевременно бе и някой друг. Не беше сам. С него имаше още двама и тя потрепери, когато разбра кои бяха те. Нощната сянка — вещицата и драконът Страбон. И тримата газеха сред блато от мъгли и сива светлина, която излизаше както отвътре, така и отвън. Те пътуваха напред безнадеждно и търсеха нещо, което тя не можеше да види; отчаяно се хвърляха в напразни усилия да го намерят.
Тогава тя съзря и себе си — погълната от подобна мъгла и сивота, изгубена като тях и също диреща нещо. Тя бе близо до тях, но същевременно и много далеч, достатъчно близо, за да ги докосне, но всъщност не се виждаше никъде. Танцуваше и се въртеше през призма от светлина и не можеше да се спре.
Имаше и още нещо. В едно неуловимо потрепване на шума и светлината, видението разкри още един последен кошмар. Той се отнасяше за това, което щеше да се случи и тя успя да разбере, че Бен бе забравил за нея, като и тя за него. Тя видя това да се случва сред мрака на сенките. Те се отдалечаваха един от друг. Те никога нямаше отново да се намерят.
Бен, чу тя отчаяния си глас. Бен!
Когато видението избледня, Уилоу се оказа съвсем сама. На поляната нямаше никой, а майка й си беше отишла. Уилоу седеше, като се взираше в пространството, където майка й бе танцувала и се опита да разбере какво й бе показала тя. Не бе научила нищо за детето си. Всичко се отнасяше за Бен. Защо? Бен беше в безопасност в Сребърния дворец, а не изгубен сред мъгливата тъмнина. А и при какви обстоятелства той би се събрал с Нощната сянка и Страбон, негови заклети врагове?
В това нямаше никакъв смисъл, което като цяло я влудяваше още повече.
Сега нейната дилема беше още по-остра. Тя искаше да се обърне и да се върне в Сребърния дворец незабавно, за да се увери, че Бен е добре. Желанието й беше толкова силно, че тя бе на ръба на мисълта да потегли без повторно да се замисли.
Но Уилоу знаеше, че не може да направи това. Сега цялото й същество бе отдадено на нейното дете, както и на пътуването, което щеше да осигури безопасното му раждане. Сега не можеше да си позволи да се товари и с други грижи, независимо за кого се отнасяха, независимо колко важни бяха те, поне докато не извършеше пътуването, на което я изпрати Земната майка. Бен щеше да се съгласи с това. Всъщност, той самият щеше да настоява за това. Засега тя трябваше да пренебрегне онова, което видението й бе показало. Щеше да остави събитията да продължат по своя ход, докато не й се отдаде възможност да направи нещо, за да може пряко да ги засегне.
Тогава тя се изправи. Беше по-уморена, отколкото бе очаквала, изтощена от нещата, които й се случиха през този ден. Отиде до средата на осветената от звездите поляна. Наведе се над мястото, където майка й бе танцувала и започна да рови в земята е ръце. Не беше трудно: почвата беше мека и лесно се събираше. Тя загреба няколко шепи и ги изсипа в торбата, която носеше за допълнителна храна — тази пръст бе една част от магията, от която се нуждаеше детето й. Уилоу здраво завърза торбата, взе я в ръце и отново я привърза към кръста си.