След това погледна на изток. Небето започваше да се развиделява. Танцът беше продължил през по-голямата част от нощта.
Уилоу се обърна към поляната, за да хвърли последен поглед. Тя оставаше безлюдна и смълчана, с древните борове, застанали като мълчаливи свидетели, които никога нямаше да кажат какво бяха видели. Толкова много неща се бяха случили там през годините, толкова много бяха останали неизличима част от живота й. А сега и това.
— Сбогом, мамо — тихо рече тя, като говореше повече на себе си. — Иска ми се да можеше да дойдеш с мен.
Уилоу постоя малко така, като мислеше за видението и затвори очите си сякаш срещу това, което чувстваше. Защо за Бен? Ами ако видението наистина беше вярно? Тя стисна по-силно очи, за да накара въпросите да си отидат.
Когато отново ги отвори, тя вече мислеше за нещата, които й предстояха. Земята, светът на Бен, някъде зад вълшебните мъгли, където трябваше да събере от втория вид пръст. Но къде в този свят? На кое място трябваше да иде? Каква почва щеше да е необходима? Какъв вид магия?
А и нейният водач…?
Тогава тя видя котаракът, седнал върху един дънер, ближейки предните си лапи. Той беше обагрен в сребристо, а лапите, муцуната и опашката му бяха черни. Беше гъвкав и добре охранен и не изглеждаше да е неопитомен. Котаракът спря да ближе лапите си и впери в Уилоу смарагдовите си очи, толкова бляскави, колкото нейните собствени. Тя имаше странното усещане, че животното е очаквало именно нея.
Познавам този котарак, изведнъж осъзна Уилоу.
— Така е, наистина — каза той.
Уилоу кимна безмълвно. Трябваше да се досети. Вълшебните хора й бяха изпратили Еджууд Дърк.
Кристално око към съзнанието
Хорис Кю пътуваше към Сребърния дворец, като нервно си подсвиркваше под лъчите на обедното слънце. Още няколко километра, най-много още два или три и тогава онези щяха да разберат. Очакването се смесваше с вълнение и предизвикваше някакво парещо чувство в стомаха му. Той обилно се потеше, а това не беше само заради жегата. От тика окото му диво подскачаше. Изглеждаше сякаш жонглира с невидими топки.
Хорис тревожно погледна над рамото си. Нямаше проблеми, всичко си беше на мястото. Товарното муле все още беше вързано за другия край на въжето, което той държеше в ръката си и смирено вървеше зад него. Двата сандъка все още бяха здраво привързани върху товарното седло. Бигар продължаваше да си седи върху тях.
— Гледай си пътя, Хорис — каза папагалът.
— Просто проверявах — раздразнено отвърна той.
— Не се тревожи. Точно затова съм отново тук. Просто продължавай да вървиш. Продължавай да се местиш от крак на крак. Гледай да не се прекатуриш.
Хорис Кю почервеня. Гледай да не се прекатуриш! Ха-ха! Голяма шега!
Като все още гледаше над рамото си, той отвори уста, за да каже на птицата да мълчи, препъна се и на мига се катурна по лице. Пътят беше прашен и сух и той изора с носа си една средно голяма бразда върху повърхността. След което се надигна с уста, пълна с пясък. Отново се изправи на крака и ядосано се изплю.
— Не казвай и думичка, Бигар! — рязко каза Хорис и започна да изтърсва дрехите си. Снагата му, прилична на плашило, се изкриви от поредица неконтролируеми и недодялани движения, докато той почистваше дрехите си.
— Имаше бразда! Бразда! Ако не ме беше разсеял, щях да я видя и нищо нямаше да се случи!
Бигар отегчено въздъхна.
— Защо просто не направиш някой фокус, с който да ни пратиш карета, за да можем с нея да стигнем до двореца, Хорис? Или може би кон. Конят също ще свърши работа.
— Кон! Чудесна идея — кон! — Хорис гневно стисна ръце. — Предполага се, че ние сме молители! Не помниш ли плана?
Мулето широко отвори уста и силно изрева.
— Млъкни! — бясно изкрещя Хорис.
Бигар премига и замислено поклати глава.
— Да видим, какво казваш за плана? А, да! Планът! Сега си спомних. Този, от който няма да има никаква полза.
— Не казвай това!
— Да не казвам кое? Че от плана няма да има полза ли?
— Ш-ш-шт! — предупреди го вбесен Хорис и сви глава между раменете си, сякаш за да се предпази и бързо се огледа наоколо, а окото му подскочи. — Той може да ни чува!