А в момента това съвсем не бе достатъчно. Опитите му да разпредели времето си между особеностите на своите собствени задължения и изискванията на своите машинации, започнаха да си казват думата. Точно в този момент той съвсем не беше в настроение да чуе вестта, която Абърнати му донесе при появата си на вратата на кабинета на Куестър точно преди слънцето на този трети ден да залезе.
— Хорис Кю и неговата птица отново са тук — съобщи дворцовият писар с всичко друго, но не и с въодушевление в гласа.
Куестър погледна нагоре, над купчината листа, която беше изникнала върху бюрото му в отсъствието на Великия господар и изръмжа:
— Пак ли? Какво иска този нехранимайко сега?
Абърнати влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Дори като за куче, той изглеждаше крайно потиснат.
— Иска да говори с Великия господар, какво друго. Нима през тези дни всички не живеят единствено с тази цел? Не си прави труда да ми кажеш да го отпратя. Въпреки че имам голямо желание да го направя, не мога. Той е облечен в молителски одежди. Трябва да го приема.
Куестър притисна пръсти към челото си и започна да разтърква слепоочията си.
— Каза ли какво иска?
— Каза, че било важно, нищо повече. Не спомена нищо за заточението си, ако това имаш предвид.
— Да ти кажа честно, не знам какво питам! Почти не знам какво изобщо правя! — Магьосникът изглеждаше така, сякаш се готви да откъсне брадата си. — Ти знаеш, Абърнати, че аз съм много привързан към Великия господар. Наистина много. Аз му оказах най-голяма подкрепа, помниш ли? Видях в него нещо изключително и не сбърках. Той беше кралят, който ние винаги бяхме търсили, кралят, от когото се нуждаеше Отвъдната земя, за да може отново да се обедини.
Куестър се изправи на крака.
— Но наистина, иска ми се да не изчезваше толкова често! Колко пъти се е изпарявал така досега? Не разбирам как може да бъде толкова безотговорен спрямо нас. Изчезва в средата на нощта, яхнал коня си, без да каже и думичка, като ни оставя да вършим и неговите задължения, докато се върне. Трябва да ти кажа, че ми се струва изключително тежко!
Абърнати отмести поглед и прочисти гърлото си.
— Е, честно казано, Куестър Тюс, някои от тези изчезвания не бяха по вина на Великия господар. Убеден съм, че той би предпочел те никога да не се бяха случвали.
— Да, да, знам. Брат ми и всичко останало. Черният еднорог, например — Куестър остави настрана обясненията. — Все пак, един крал има задължения и те не трябва да се подминават с лека ръка. Един крал трябва да се допита до своите съветници в такива случаи. Съветниците са за…
Той рязко спря.
— Нямаш предвид да е бил отвлечен, нали? Нали досега не е пристигнало искане за откуп? Освен ако Нощната сянка не го е заловила. Тя няма да се притеснява за някакъв си откуп. Тя просто ще го унищожи! Но защо Паладин не го е защитил? Защо Паладин не му се е притекъл на помощ…?
— Куестър Тюс — опита се да го прекъсне Абърнати.
— … в каквато и беда да е изпаднал? Кой е този закрилник, който би оставил господаря си…
— Магьоснико! — рязко и раздразнено го прекъсна кучето.
Куестър подскочи.
— Какво! Какво има!
— Престани да нареждаш така, за Бога! Какъв е смисълът? Ние не знаем какво е станало с Великия господар, но със сигурност няма да му помогнем, ако си изгубим разсъдъка. Трябва да запазим самообладание. Трябва да се държим така, сякаш той още е тук и същевременно да се надяваме, че всеки момент ще се появи — Абърнати си пое дълбоко въздух. — Намери ли нещо с Отвъдния далекоглед?
Куестър принудително се успокои и поклати глава.
— Не, нищо.
— Може би трябва да изпратиш Буниън да огледа наоколо. Един коболд може да претърси по-голяма част от земята, отколкото двайсет екипа и няма да ни навлече никакви неприятности, като го направи. Буниън може да проследи всекиго. Може би трябва да го оставиш да проследи Холидей.
— Да — замислено кимна Куестър. — Да, сигурно е така.