— Междувременно — продължи Абърнати, като настойчиво се опитваше да разчопли нещо в долната част на тялото си с един от задните си крака, — какво ще правим с Хорис Кю?
Куестър отново натисна слепоочията си, сякаш си припомни за някакво главоболие, което за миг бе забравил.
— О, Господи! И за него! Е, той не може да се срещне с Великия господар, разбира се. Дявол да го вземе, защо му е да се среща изобщо с някого?
— Не му трябва — отвърна Абърнати, — но доколкото мога да се докосна до дълбочината на неговите намерения в правилната посока, той ще продължава да опитва, докато не го направи. Не мисля, че просто ще си отиде.
Куестър въздъхна.
— Не, не вярвам, че ще си тръгне — той замислено спря. — Абърнати, мислиш ли, че аз си приличам по нещо с този човек?
Абърнати го изгледа.
— Какъв странен въпрос.
— Е, тревожа се, че може би си приличаме. Имам предвид, че и двамата сме в магьосническия занаят, нали? А понякога казват, че всички фокусници си приличат. Чувал си това, нали? Освен всичко останало и двамата сме доста високи и слаби в конструкцията си, а понякога и тромави, а и двамата имаме доста забележителни носове и остри черти…
Абърнати настоятелно вдигна едната си лапа.
— Ти приличаш толкова на Хорис Кю, колкото аз приличам на неговата птица. Моля те, престани с това. Просто реши дали ще се срещнем с тях довечера или не. Аз предлагам да ги отложим.
Куестър кимна.
— Не, не съм съгласен. Нека приключим веднъж завинаги с тях.
Те излязоха от стаята, минаха през салона и слязоха две стълбища по-надолу, където посетителите чакаха, докато бъдат приети. Бяха необикновена двойка: белокосият, източен магьосник със своите одежди, изпъстрени от цветни парчета плат и кучето, с рунтавото си палто и спретнатите дрехи. Куестър мърмореше през целия път, ядосваше се за това, оплакваше се за онова и така се вживяваше, че Абърнати бе принуден не много любезно да го помоли да млъкне. Това бяха двама стари приятели, чиято обща съдба ги беше направила неразделни при всякакви обстоятелства; те можеха взаимно да проследят отделните стъпки от живота си, сякаш пътищата им бяха предварително предначертани за тях.
— Знаеш ли, Абърнати — довери му магьосникът, когато стигнаха приземния етаж на двореца и се запътиха към главната зала, — ако не знаех толкова добре как стоят нещата, щях да си помисля, че Хорис Кю има нещо общо с изчезването на Холидей. Това е точно едно от онези неща, в които той би участвал със своята неовладяна магия, забъркващ неприятности тук и там, винаги от немай-къде. Но той няма такава сила! — Куестър отново се замисли върху това. — Той няма и достатъчно мозък.
Абърнати подсмръкна.
— Не се иска мозък, за да бъдеш опасен.
Те преминаха от главната зала към предверието, където Хорис Кю и неговата птица ги очакваха и влязоха вътре. Хорис се изправи от пейката, на която беше седнал. Птицата бе кацнала на облегалката на пейката, стоеше пригладена и гледаше с проницателните си очи. До тях на пода лежаха два обковани с желязо дървени сандъка.
— Куестър Тюс и Абърнати! — възкликна Хорис Кю с привидно огромно задоволство. — Добър вечер! Благодаря ви, че дойдохте толкова скоро. Дълбоко съм ви признателен.
— Хорис, да оставим настрана любезностите, какво ще кажеш? Какво правиш пак тук? Доколкото си спомням, казано ти беше да дойдеш отново, когато Великият господар те повика. Направил ли го е, без аз да знам?
Фокусникът глуповато се усмихна.
— Не за съжаление, не го е направил. Продължавам да живея с надежда и очакване. — Лицето му се просветли. — Не затова дойдох, Куестър. Имам да споделя с вас някои много вълнуващи новини — той спря и с надежда отправи поглед покрай тях. — Не мисля, че Великият господар е наоколо.
Куестър присви лицето си.
— Не и в момента. Какви са тези новини, които носиш, Хорис? Нищо, свързано с домашните животни, надявам се.
— Не, съвсем не — отговори бързо другият. — Помня обещанието си и няма да го наруша. Не става въпрос за фокуси. Не, това е нещо напълно различно — той отново спря. — Мога ли да се доверя на вас, на вас двамата, като на придворен вълшебник и придворен писар, тъй като Великият господар така или иначе е зает?
Куестър му отговори нещо, но Абърнати наблюдаваше птицата. Разсъдъкът ли си губеше, или наистина я бе чул да се подсмива? Той впери поглед в папагала, но папагалът просто разроши пера и равнодушно погледна настрани.