Той имаше право. Абърнати се поколеба.
— Нищо няма да ти се размине, Хорис — промърмори той.
— Ура за Хорис, ура за Хорис! — изграчи птицата ненадейно и щракна с клюна си.
Абърнати впери поглед в нея.
— Какво мислиш ти, Куестър Тюс? — попита той и го погледна.
Устата на вълшебника стоеше свита в тънка линия.
— Наоколо навсякъде има стражи. Ако нещата вземат неправилна посока, Хорис отива в затвора и остава там. Аз ще имам готовност, ако трябва да се преборя с някоя магия — той поклати глава. — От теб зависи, Абърнати.
— Няма да съжаляваш — потвърди Хорис и приближи кристала още няколко сантиметра напред към писаря. Обещавам.
Абърнати въздъхна.
— Много добре. Ще направя всичко, за да отстраня този проблем веднъж завинаги. Какво да направя?
Хорис сияеше.
— Просто вземи кристала, задръж го в ръцете си, погледни в него и си помисли за нещо хубаво.
Абърнати направи гримаса.
— За Бога. Добре, дай ми го.
Той се протегна, взе кристала от ръцете на Хорис, задържа го пред себе си и се загледа в него. Нищо не се случи. Съвсем очаквано, помисли си Абърнати презрително. Нямаше от какво да се изненада. Той трябваше да си мисли за нещо хубаво, все пак, така че се опита да си представи нещо, което да го накара да се почувства добре и ето как му дойде мисълта за Хорис и птицата, които бяха в затворническа килия. Това веднага щеше да го накара да се почувства по-добре, реши той, и започна да се усмихва, въпреки настроението си.
В следващия момент, кристалът се освети и го прикова към себе си, привлече погледа му в многостранните си дълбини, притегли го отвъд самия него, надолу към неочакваната си брилянтна светлина. Абърнати се задъха. Какво чувстваше? Какво виждаше? Там имаше нещо, нещо чудотворно, нещо познато…
Тогава Абърнати го видя по-ясно. Сред сиянието имаше човек, който излезе от къщата си, за да посрещне деня, помаха на приятелите си, за да ги поздрави, подвикна на някакъв минувач. Мъжът носеше книги в ръцете си и отиваше на работа. Носеше очила и беше облечен в церемониалните одежди на придворен писар.
Не!
Този човек бе Абърнати в неговия предишен вид. Абърнати като човешко същество. Абърнати, преди да бъде превърнат в куче. Още веднъж — самият той.
Ненадейна наслада се разля у кучето, докато гледаше. Изпита щастие, каквото не беше изпитвал от години. Той отново беше себе си в образа вътре в кристала! Беше възвърнал вида си! Това беше най-голямото желание на живота му — да стане човекът, който някога беше — желание, за което дори не се осмеляваше да си помисли, след като разбра, че Куестър Тюс, веднъж превърнал го в куче, няма да може отново да го превърне в човек. Безбройните опити да облекчи положението бяха се провалили и Абърнати вече не хранеше никаква надежда. Но сега тук, в този кристален образ, отново му се отдаваше възможност да разбере какво е усещането да бъдеш човек! Можеше да почувства другото тяло — сякаш беше неговото собствено. Отново можеше да преживее себе си като човешко същество.
Чувствата, които тази магия предизвикваше, бяха твърде силни, за да бъдат изпитани наведнъж. Той бързо стисна ръката си около кристала и сякаш смачка видението. Едва можеше да си поема дъх.
— Как направи това? — недоверчиво прошепна Абърнати.
— Не направих нищо — веднага отвърна Хорис Кю. А и ние не можем да видим онова, което ти си видял. Само който държи кристала, може да съзре виденията. Това е негово собствено, лично откровение, съкровено и недостъпно за другите. Разбираш ли сега ползата от тази магия?
Абърнати кимна, като си помисли колко щеше да е хубаво да извиква този образ винаги, когато си поиска и да си спомня какъв е бил някога живота му.
— Да, разбирам — отвърна меко той.
Сега Куестър бе този, който започна да настоява.
— Това нещо действа ли? — попита магьосникът, като се обърна към стария си приятел, виждайки удивление в очите му. — Е, предполагам, че действа. Добре ли си?