Абърнати кимна, без да може да продума, като отново се замисли за онова, което образът в кристала му показа, за себе си в своя предишен вид. Бореше се, за да се овладее, да задържи чувствата си вътре в себе си.
Никой не видя бързия поглед, който Хорис и Бигар си размениха. Добре, добре, казваше погледът.
— Ти можеш да оцениш огромните възможности на тази магия — бързо каза Хорис. — Бягството от тежката работа и напрежението на всекидневния живот са на съвсем кратко разстояние от теб, ако притежаваш кристалното око на съзнанието. Не се изисква групово участие, няма нужда от някакви специални средства или от време. Използвай кристала в почивката от работата си и се върни към нея освежен! — той широко се усмихна. — Не се ли чувстваш щастлив и отпочинал, Абърнати? — настояваше Хорис.
Абърнати преглътна.
— Да — съгласи се той. — Така се чувствам.
— Това е то! — сияеше Хорис. — Абърнати, този кристал е твой. Искам ти да го вземеш. Подарък за това, че ми даде шанс да осъществя надеждите си.
— Благодаря ти, Хорис — отвърна Абърнати, искрено доволен, като вече си представяше следващия поглед в светлината. Всички подозрения относно намеренията на фокусника бяха забравени. — Много ти благодаря.
— Знаеш ли — продължи Хорис, като се обърна към Куестър Тюс, който се готвеше да възрази, — имам още няколко такива кристала за подаряване. Всъщност, още много.
Той се извърна към един от обкованите с желязо сандъци, отключи пантата и отхвърли назад капака. Сандъкът бе пълен до горе с кристални очи към съзнанието.
— Тук има хиляди от тях — рече той и направи представителен жест. — Моето видение ме насочи към един кристал, но когато продължих по пътя, където беше скрит, намерих всички тези. Два пълни сандъка, Куестър. Взех ги и двата. Искам да ви ги дам. Скромно разкаяние, може би, за миналите ми постъпки. Не мога да разбера защо точно аз бях избран да ги открия, но съм благодарен за това и съм решил да поема отговорността те да бъдат използвани целесъобразно. Поверявам ви ги. Това е моят подарък към Отвъдната земя. Раздайте ги на нейните хора и им дайте възможност да се насладят на образите, които ще съзрат в тях. Малко щастие, което да смекчи границите на по-напрегнатите им моменти.
Куестър Тюс и Абърнати впериха погледи в пълните с кристали сандъци, с отворени усти.
— Може би, ако хората запълват времето си е тези кристали, на земята ще има по-малко насилие — продължи замислено Хорис Кю, загледан в гредите на тавана, сякаш търсещ някаква още по-висша истина. — Може би ще има по-малко войни и убийства заради безсмислени неща, когато има толкова много по-приятни и безвредни неща, с които да се развличаш. Може би ще остава по-малко време за разпространяване на слухове, които водят до пакости — той тайно хвърли поглед към магьосника и кучето. Докато казваше това, Хорис не пропусна да улови погледа, който премина между тях. — По-малко развързани езици, които да се чешат с това дали проблемите на Отвъдната земя се решават както трябва и дали нейните владетели управляват добре.
— Хм… — Куестър замислено потърка брадата си. — Да, може би е така. И това нещо наистина работи? — попита той отново, като погледна Абърнати право в очите и хвана ръката, която държеше кристала.
Абърнати отмести кристала и по-здраво стисна пръстите си около него.
— Разбира се, имам един и за теб, Куестър — заяви бързо Хорис. Той се протегна назад и затвори капака на сандъка. — Всичките са твои сега — фокусникът широко се прозина. — Е, стига приказки. Вие и двамата трябва да бъдете в леглата, за да почивате преди предизвикателствата на утрешния ден. Сигурен съм, че ви уморих с всичко това. Ако можете да ми отделите един сламеник, ще съм ви безкрайно благодарен. На сутринта отново ще си тръгна и ще чакам да чуя…
Той се спря.
— Освен ако — продължи Хорис, сякаш току-що се беше сетил за това, — освен ако не решите да ми разрешите да помогна по някакъв, макар и скромен, начин при разпределението на кристалите?
Той им се усмихна с надежда и зачака отговор.
Гринуич
От два дни Уилоу пътуваше на запад през Езерната страна с Еджууд Дърк, който я водеше по пътя към вълшебните мъгли, както и към невидимия изход от Отвъдната земя, към света на Бен. Дърк направляваше хода, но в повечето случаи не изглеждаше така, а самият той се задоволяваше единствено с това да се движи редом до Уилоу или дори да я следва и само когато тя избираше посока, различна от неговата, той минаваше отпред. Дърк поддържаше спокойно темпо, диктуваше крачката, като не си правеше труд да бърза, държеше се, като че ли времето изобщо нямаше значение, а тяхното пътуване не беше нищо повече от обикновена разходка в парка през някой слънчев следобед.