Очите едва забележимо се отвориха.
— Ще преминем през мъглите, за да влезем в света на Холидей — очите се затвориха.
— Как ще направим това?
Очите отново се отвориха — този път — малко по-широко.
— Що за въпрос е това? Трябва да призная, че никога няма да разбера човешките същества.
— Аз съм силфида.
— Както и силфидите.
Уилоу сви устни.
— Просто се тревожа за бебето си. Длъжна съм да правя тези неща, за да осигуря безопасното му раждане, но не знам как трябва да ги върша.
Дърк я наблюдаваше с искрен интерес.
— Котките отрано се научават, че малко неща се постигат с притеснение. Котките също така знаят, че всеки проблем си има своето решение, дори когато средствата остават скрити от нас. Най-добре е да се справяш с него, без да ги променяш и да оставиш бъдещето да се погрижи за себе си.
— Това изглежда много недалновидно — възпротиви се тя.
Дърк сякаш вдигна рамене — трудно беше да се каже.
— Аз съм просто един котарак — рече той, като че ли това обясняваше всичко.
Тя повече не отвори дума по този въпрос през настъпилата нощ, нито през целия следващ ден и така до идната вечер, когато пресякоха Езерната страна и преминаха в подножието на хълмовете, които обграждаха вълшебните мъгли. Уилоу остана изненадана, когато той по собствена инициатива отново подхвана разговора.
— Утре сутринта ще те преведа през мъглите — осведоми я Дърк, докато тя подреждаше клоните за необходимия нощен огън.
Наблизо Уилоу бе простряла на земята своето наметало, а котаракът удобно се беше настанил отгоре.
Тя сведе очи към него.
— Можеш ли да направиш това? — попита Уилоу.
— Разбира се, че мога — отвърна й той, малко раздразнено. — Аз живея там, не помниш ли? Познавам всички пътища и всички проходи.
— Може би просто не съм сигурна какво можеш и какво не можеш да правиш. — Тя се залюля на пети. — Не знаех дали вълшебните същества могат да преминават от мъглите към някое друго място или на някоя друга земя. Мислех, че по някакъв начин тези възможности са ограничени за тях.
Дърк се прозя.
— Грешно си мислела. Котките могат да ходят навсякъде. Няма нищо ново в това.
— Знаеш ли къде точно ще излезем? — поиска да разбере тя.
За момент той се замисли.
— В някакъв град, предполагам. Има ли значение?
Уилоу усети как нещо в нея кипва.
— Да, има значение. Отивам в свят, в който веднъж почти не загинах. Отивам пряко волята си и в името на своето дете. Искам да отида там, да свърша това, за което съм била изпратена и незабавно да си тръгна. Какви са шансовете ми това да се случи?
Дърк се изправи, протегна се и седна.
— Нямам ни най-малка представа — той мрачно я наблюдаваше. — Всичко зависи от теб, така мисля.
— Да, но аз дори не зная къде отиваме — настояваше тя. — Разбирам, че трябва да събера пръст от света на Бен, но не зная къде трябва да намеря такава пръст. Този свят е доста голям, за да бъде претърсен целия, знаеш това.
— Е, не знам — каза котаракът. — Никога не съм бил там. Но за един котарак, всички светове си приличат. Почти съм сигурен, че ще намерим това, за което сме дошли, без да се налага да търсим много усърдно. Имам дарба за разгадаване на тайни.
Тя отново се зае с подготвянето на огъня, свърши тази работа, пристъпи назад и погледна към Дърк.
— Колко тайни знаеш, Дърк? — тихо запита тя. — Знаеш ли нещо и за мен?
Котаракът премига.
— Разбира се.
— А за Бен?
— Холидей? Да, дори няколко.
— Можеш ли да ми ги кажеш?
— Ако реша да го направя — Дърк започна да почиства козината си, — но котките са тайнствени по природа и казват малко от онова, което знаят. Най-вече е така, защото никой не ни слуша. Често говорех за това с Холидей, когато за последен път пътувах с него. И той беше като всички останали. Казвах му някои неща, но той не ме изслуша. Предупредих го, че прави грешка, че котките знаят много, но изглежда никой не им обръща внимание. Това беше грешка, която той трябваше да избегне, предупредих го.
— Ще те послушам, ако ми кажеш нещо — рече Уилоу. — Кажи ми каквото и да е, Дърк. Която и да е от твоите тайни. Знам толкова малко за това, което предстои да се случи и съм зажадняла дори за най-незначителните сведения. Можеш ли да ми кажеш нещо?