Дърк я погледна и започна да се мие. Първо се разроши, докато се облизваше, а след това започна да се приглажда, като от време на време спираше, за да види дали тя все още му обръща внимание. Той бе изцяло погълнат от заниманието си, но Уилоу търпеливо чакаше, като не искаше да го смущава. Най-накрая Дърк приключи и обърна смарагдовите си очи към нея.
— Ти ще имаш дете — обяви той. — Но нещата няма изобщо да се развият така, както ти или Холидей очаквате. Очакванията са опасни за родителите, знаеш това. Котките не залагат на тях и така е много по-добре.
Тя кимна.
— Не можем да ги спрем. Това е като не изслушването на котките — каза Уилоу.
— Може би е вярно — съгласи се Дърк. — Какъв срам.
— Кажи ми нещо повече.
Дърк притвори очи.
— Сигурна ли си, че искаш да чуеш какво ще ти кажа? Имам предвид, това е част от причината никой да не слуша котките.
Тя се поколеба.
— Да, искам да чуя.
— Много добре. — Той се замисли. — Ти и Холидей ще се загубите един друг за известно време. Всъщност вече сте се изгубили. Не знаеш ли това?
— Видението — меко каза тя. — Видението на майка ми.
Дърк се загледа в нарастващия мрак.
— Прекарвате толкова много време в съмнения кои сте всъщност, не мислиш ли? Непрекъснато нагазвате в мътни води, в търсене на собствената си същност, докато през цялото време нещата са толкова обикновени, колкото е носът на лицето ви. Борите се с въпроси за намеренията и необходимостта и забравяте, че отговорите им са най-вече у вас самите — той отново спря. — Котките не се включват в този разбор. Котките не си губят времето с подобни въпроси. Те просто се занимават със занаята да живеят.
— Значи видението все пак е вярно? — попита тя, като се опита да потуши нарастващото си чувство на отчаяние, когато усети, че нещо ужасно се е случило с Бен, нещо отвъд нейния контрол.
Дърк премига.
— Какво видение?
— Бен в беда ли е? — настоя тя.
— Откъде мога да знам? — изръмжа Дърк, като още веднъж се протегна. — По-добре се отдръпни от тези сухи клони.
Уилоу стори това, а Дърк проблесна и се превърна в кристал, насред угасващия здрач, преобрази се от плът и кръв в течно стъкло, сля се със сиянието на залеза, на две рано изгрели луни и на куп звезди и изстреля със смарагдовите си очи струя огън към клоните. Пламъкът се разгоря, а призматичният котарак отново възвърна предишния си вид, разположи се наново върху наметалото на Уилоу, затвори очи и в същия миг заспа.
Уилоу го погледа известно време и скоро също заспа.
Тя спа лошо, преследвана от сънища за Бен и детето, за това как и двамата са се отдалечили от нея, откраднати от невидими ръце, увили се около тях и притеглили ги надалеч от нея, докато накрая не остана нищо друго, освен ехото на гласа й, викащ след тях. В съня й имаше недоизказан намек, че тя е тази, която трябваше да поеме вината за случилото им се, че се бе провалила, точно когато им беше най-необходима.
Уилоу нямаше апетит за закуска и тъй като и Дърк никога не проявяваше интерес към храната, те се измиха и поеха на път към входа за вълшебните мъгли малко след изгрев-слънце.
Денят бе горещ и зноен. Летният въздух беше като задушаващо одеяло, което обвиваше земята, дори и в по-високите местности. Росата оставяше мокри следи по повърхността, а влагата блещукаше сред сутрешната омара. Те изкачиха останалата част от пътя сред хълмовете, намериха тясна пътека, която ги отведе до един проход и отново навлязоха в мрака на мъглите.
Стигнаха до целта си за по-малко от час и оттам продължиха. В това време не размениха и думичка. Сега Дърк водеше, като вече не му се нравеше да оставя въпросите да бъдат решавани от съдбата. Вървеше точно пред силфидата, като избираше пътя по оставени бразди и полегати камъни, както и през пусти земи, където липсата на слънчева светлина не даваше възможност на тревата да расте. Двамата се движеха сред мъглата, вървяха по следите, докато накрая и те изчезнаха, както и цялата светлина от изгряващото слънце, изчезнала зад гърба им. Накрая не остана нищо, освен мъгла, неумолимо кипяща около тях, виеща се първо по един начин, а след това по друг. Тя притегляше погледите към едната страна, после към другата, заличаваше всякакво чувство за посока, всякакъв шанс за следене на това къде отиваха или откъде идваха. Уилоу пренебрегваше разсейващото движение и съсредоточаваше вниманието си върху Дърк, който крачеше напред с обичайното си безразличие, като изглежда намираше пътя едновременно и по случайност, и по предначертание. Той не поглеждаше нито наляво, нито надясно и не се обръщаше, за да провери дали тя го следва. От време на време подушваше въздуха, но по никакъв друг начин не проявяваше интерес към онова, което ги заобикаляше.