Минутите течаха, но за Уилоу не бе ясно колко точно бяха изминали. Времето и пространството губеха значение и всичко тревожно добиваше еднаквост. Отначало преобладаваше дълбока и няма тишина, а след това последва поредица от кратки звуци, като от боричкане на горски животни из шубраците или на птици сред клоните на дърветата.
След известно време това шумолене доби ясен облик и се превърна в усещане за присъствие на нещо друго. Започнаха да се появяват лица, които тя долавяше едва-едва там, където можеха да бъдат зърнати, но нищо повече. Лицата имаха остри черти и бяха изпити, със заострени уши и вежди и с коси като отскубнат мъх и бодлива слама. Очи, проницателни като на бухал, я наблюдаваха, докато преминаваше. Вълшебният народ беше излязъл, за да я види, да я разгледа и може би, да я пусне да премине. Тя не поглеждаше към тях, държеше очите си прилепени към движението на своите крака и към Еджууд Дърк. Не гледаше към тях, защото се страхуваше, че ако го стори, на мига ще се изгуби.
Нещо премина през бузата й, а очите й се напълниха със сълзи. Нещо се потърка в ръката й и тя изведнъж усети как някаква топлина се разля у нея. Кожата й настръхна, а устата й пресъхна. Не гледай, каза си Уилоу. Не се обръщай да погледнеш каквото и да има там. Тя ускори крачка, като неотлъчно следваше Дърк и мислеше за бебето вътре в нея, мислеше за Бен, който я чакаше, останал някъде назад и се настройваше да преглътне страха си…
Докато най-накрая мъглите започнаха да се вдигат и тя успя да види нещо масивно пред себе си, през мъглата. Сенчеста тъмнина покриваше като с наметало някаква иззидана каменна стена, а от оловно сивото небе се сипеше дъждец. Чуха се странни механични звуци и приглушени викове и стената се вдигна високо над главите им, след което се изгуби в мрака. Мъглите останаха зад нея и тя се озова насред дъжда на някаква алея, която се проточваше като дълбока цепнатина между две извисяващи се постройки. Облаци обгръщаха небето и се врязваха във върховете на тези сгради. Сенки се спускаха по стените им и се разливаха в подножието им, а от напуканата каменна повърхност, върху която се издигаха, се носеха миризми, остри и развалени.
— Къде сме? — ужасено прошепна тя.
От едната й страна нещо помръдна. Беше човек в дрипави дрехи, легнал под навеса на една пътна врата, превит и спящ. Той беше завит с парчета от картон, за да се предпази от лошото време. В едната си ръка беше стиснал празна бутилка.
Дърк изсумтя при вида на мъжа и се обърна на другата страна. Той погледна към единия, а после и към другия край на алеята. В едната посока тя не водеше никъде. В другата продължаваше към една шумна улица. Като се обърна натам, той придирчиво стъпи върху някакви боклуци, изсипани от преобърнат контейнер и се отдръпна от отвращение при онова, което почувства. След това тръгна по посока на шума. Уилоу го последва.
Те стигнаха до края на алеята, като наблюдаваха улицата, която сега се виждаше през дъжда и започнаха да долавят движението по нея и шумовете, които се усилваха все повече. Имаше коли и автобуси, препускащи на пресекулки, с гърмящи клаксони и скърцащи спирачки. Уилоу познаваше тези неща от предишното си посещение тук. Тя нямаше представа какво знае Дърк. Собствените й спомени, обаче, не бяха от най-приятните. Уилоу се сви от въздействието на всички тези звуци и миризми върху нея. Дъждът, заедно с мръсотията и песъчинките, които събираше, каляше паважа под краката й и се разливаше в локви и петна сред боклуците. Навсякъде бляскаха счупени стъкла.
Те стигнаха до края на алеята и погледнаха към улицата. Колите и автобусите изглеждаха като захлупени от мрака и дъжда; пълзяха в едната посока към друга редица от автомобили, които пътуваха перпендикулярно на тях. Червени и зелени светлини премигваха над тях, а уличните лампи и прозорците на сградите с обелена боя и напукани стени светеха в жълто.
И навсякъде имаше хора, повечето облечени с дълги палта, някои обути с ботуши. Те вървяха с наклонени глави и носеха необикновени приспособления — Уилоу не знаеше как се наричат — с които да се предпазват от дъжда. Те пъплеха с очевидно чувство на неотложност и примирение. Няколко от тях погледнаха към нея, но бързо отместиха погледите си. Те слизаха и се качваха от автобусите и колите, влизаха и излизаха от сградите. Някои разговаряха, но повечето от нещата, които си разменяха, бяха ядосани викове.