Дърк подуши въздуха и се огледа, привидно спокоен. След това излезе от алеята и се отправи наляво по тротоара. Уилоу го последва. Тълпа от хора ги пое сред себе си и ги понесе напред. Уилоу придърпа наметалото си и още по-здраво го притисна към раменете си, като изпитваше неприязън от близостта с тези хора и към миризмата, която излъчваха. Тя си помисли как ли е живял Бен в подобен свят и не можа да си го представи.
Те стигнаха до един ъгъл и спряха, тъй като и всички останали хора също спряха. Няколко дръзки погледа бяха отправени в този момент към нея, но тя не им обърна внимание. Взираше се в постройките — някои бяха чудовищни гиганти от камък и стъкло, върховете им опираха в облаците и те изглеждаха бездушни и непревземаеми.
В такива сгради ли живееха хората? — зачуди се тя. За какво иначе бяха нужни?
За нейна изненада, оказа се, че може да разбира онова, което хората около нея си казваха. Тя не би трябвало да разбира, освен ако те не говореха на езика на Отвъдната земя, но ето че можеше. Уилоу погледна към някакъв знак на ъгъла на улицата от едната й страна. Успя да го прочете. Там пишеше: „Булевард Гринуич“
Над нея светлините се промениха и хората тръгнаха да пресичат улицата. Тя ги последва заедно с Дърк.
От другата страна на известно разстояние някаква жена с халка на носа си се опита да ритне Дърк, докато той вървеше пред нея. Ритникът щеше да го улучи, но по някакъв начин го изпусна и се заби в желязната решетка на един нисък прозорец, от което жената изгуби равновесие и падна на земята. Тя разярено закрещя и започна яростно да проклина Дърк, но той мина покрай нея без дори да я погледне. Същото стори и Уилоу.
— Хей, госпожице, имате ли малко дребни? — попита я един мъж с изпито лице, дълга коса и брада.
Тя поклати глава и продължи пътя си.
— Малко е късничко за св. Патрик, нали? — провикна се той зад гърба й и се засмя.
Уилоу се приведе към Дърк.
— Ние разбираме ли техния език? — полюбопитства тя.
— Разбираме го — отвърна Дърк. — Малко магия ни позволява това.
Те повървяха още известно време сред тълпата. Дъждът намаля и небето започна да се прояснява. Колите и автобусите започнаха да набират скорост. Стана по-опасно да се пресича. Тълпата сякаш се разреди и доби нов облик, докато те се движеха надолу по улицата. Мъжете и жените в скъпи дрехи отстъпиха място на различни по-обикновени хора. Някои бяха облечени в кожа, с вериги и с ботуши с метален връх и се шляеха наоколо с провлечена крачка или се навеждаха край стените на сградите; други бяха с дълги прасковено — розови одежди, с избръснати глави и настоятелни погледи, те раздаваха някакви брошури; дрипави хора с кучета, котки и бебета държаха малки, написани от тях табели, които гласяха — моля, помогнете или няма храна; имаше и такива, които здраво притискаха към гърдите си пазарни торби или чанти, докато минаваха. Това бяха най-различни хора и всички имаха еднакъв притеснен и плах вид, с очи, мигащи и търсещи, а позите им бяха или предизвикателни или изразяваха готовност всеки миг да побегнат.
Тези, които минаваха, открито насочваха коментарите си към Уилоу. Някои бяха нагли и обидни, други шеговити и любопитни. Няколко души се опитаха да я спрат, но тя просто мина покрай тях, като следваше Дърк по тротоара.
Те стигнаха до една изключително натоварена пресечна улица и тогава Дърк спря. На някаква улична табела пишеше: „Булевард Америка“. Дърк отправи поглед към Уилоу, сякаш за да й каже: Виждаш ли това? Уилоу не го виждаше. Не разбираше къде се намират и защо са именно тук. Тя най-вече желаеше да стигнат до мястото, към което се бяха запътили и след това да се махнат от този свят. Всичко, свързано с него, й беше противно и отблъскващо. Искаше й се да попита Дърк дали има някаква представа къде отива, но й се струваше, че на него няма да му се понравят нейните въпроси при толкова много хора наоколо. Освен това, той сигурно имаше представа. Дърк уверено се движеше надолу по улицата, сякаш знаеше къде отиват.
— Сигурно сте се изгубили? — попита я една млада жена, застанала до нея. Жената беше с тъмна кожа и държеше малко дете в ръцете си.
— Не — каза Уилоу, без да се замисля, но в същия миг осъзна, че може да говори езика на Бен, също както можеше да чете и да го разбира. Дърк сигурно беше използвал онази магия.