— От щата Мериленд, значи? Чувал съм за този град там. При кого си се настанила тук? Имаш ли приятели или някакви познати?
Тя поклати глава.
— Вече трябва да тръгвам, Тони. Благодаря ти за обяда. Надявам се да станеш добър актьор.
Тя стана и се запъти към вратата. Дърк вече беше навън на тротоара.
— Хей, почакай! — провикна се Тони, като хвърли някакви пари на масата и тръгна след нея. Успя да я настигне отвън. — Ще мога ли да те видя пак?
Уилоу поклати глава и продължи пътя си, като се чудеше как да се измъкне от това положение. Тони тръгна заедно с нея.
— Знам, че е малко неочаквано, но… добре, де, наистина бих искал да те заведа на вечеря или на някоя пиеса, или където и да е. Дори ако трябва да дойда с теб в Отвъдната земя…
— Тя е омъжена — оповести Дърк. — Щастливо омъжена.
Тони спря на място.
— О, извинявай. Не помислих…
Те пресякоха улицата сред някакво задръстване и го оставиха, без да му дадат възможност да каже нещо друго. Той внимателно ги проследи с поглед.
Скоро след това нощта дойде с ненадейно затъмнение в небето, докато слънцето залязваше, а облаците се завърнаха, с угасване на светлината, при което градските лампи засветиха. Уилоу и Дърк седяха на една пейка с широка мраморна арка. Намираха се на площад „Вашингтон“. Само до преди няколко минути тук беше пълно с хора — хора с вестници и малки деца, с кучета и с играчки, но сега, след като слънцето слезе зад хоризонта, а денят беше към своя край, мястото опустя. Имаше само няколко старци, останали седнали по пейките и група момчета, скупчени под едно дърво в далечния край. Някакъв облечен в дрипи мъж държеше метална чаша и стоеше на ъгъла на улицата.
Откакто Уилоу и Дърк бяха пристигнали от Отвъдната земя, бяха изминали само няколко часа, откакто бяха тръгнали в ранното утро, а това означаваше, че времето не течеше с еднаква скорост и в двата свята. Как ли се отразяваше този факт на стареенето, когато преминеш от единия свят в другия? — зачуди се Уилоу. Дали тя старееше по различен начин от Бен? Силфидата се загледа в мрака, като наблюдаваше светлините на града, сияещи отвъд парка. Дърк се беше сгушил до нея с лапи, мушнати под тялото си и беше затворил очи. Беше й казал, когато останаха сами, че трябва да изчакат идването на нощта, когато паркът щеше да е пуст, за да не бъдат обезпокоявани. Оказа се, че тя трябваше да събере пръст именно от това място, но Дърк не й предложи услугите си по някакъв необичаен начин. Той рядко го правеше.
Тъмнината се задълбочи и изминаха още няколко часа, а те все още седяха на пейката и чакаха. Уилоу беше търпелива и чакането не я притесняваше. Сега разбираше защо Дърк бе настоял тя да хапне нещо. Самата Уилоу можеше и да издържи без храна толкова дълго време, но детето й се нуждаеше от подхранване, дори и когато тя не беше гладна. Котаракът разбираше това. Тя погледна надолу към него и се запита каква част от безразличието, което той проявяваше, беше само маска.
Скоро те останаха съвсем сами и единствено някакъв странен случаен минувач все още беше наблизо. Полунощ дойде и отмина, а градът още не спеше. Магазините бяха затворени, но заведенията, където се сервираха ястия и напитки, оставаха отворени. Отново имаше хора по улиците, тълпи от хора, които минаваха насам-натам, събираха се, смееха се и викаха по своя път, идващ или отиващ на някъде. Сякаш никой нямаше намерение да спи. Никой не се притесняваше да се прибере у дома.
Уилоу наблюдаваше хората и светлините в далечината и се опитваше да си представи какво означаваше да живееш тук. Накъдето и да погледнеш — бетон, зидове и стъкло, сгради, построени като войници в дълги редици, готови за марш, пътища, равни и безкрайни, истинската земя — ограничена до малки бледозелени квадратчета, точно като този парк — беше кошмарно. Нищо не беше истинско; всичко беше произведено от човешка ръка. Миризмата, вкусът, външният вид и усещането я пресрещаха от всеки ъгъл и заплашваха да я погълнат като мъничък лъч светлина в огромната тъмнина.
Някакъв човек слезе от тротоара от другата страна на пътя и се приближи насам — позната фигура с дълго палто, ботуши, пусната коса и незалязваща усмивка. Уилоу се закова на място.
— Още сме тук, както виждам — каза Тони, докато се приближаваше и спря пред нея. — Кажи ми истината, Уилоу. Имаш ли къде да преспиш? Проследих те, а ти съвсем не изглеждаше да отиваш някъде.
Тя прикова към него смарагдовите си очи.
— Иди си вкъщи, Тони.