— А ти ще си останеш тук, така ли? — настоя той. Минах оттук няколко пъти досега, за да проверя дали още си тук и по всичко изглежда, че е така. Нямаше да си навън, в парка, в това късно време, ако имаше къде да отидеш. Тревожа се за теб. Би ли искала да се „паркираш“ някъде?
Тя го изгледа изумена.
— Какво?
— Да преспиш някъде тази нощ — той протегна напред ръце. — Това не е някакво неприлично предложение, уверявам те.
— Неприлично предложение?
— Каза ми, че си омъжена, така ли е? Е, тогава къде ти е пръстенът? Мисля, че си измисли всичко това, но няма нищо. Искам просто да знаеш, че не съм някакъв маниак или нещо подобно. Харесвам те, това е всичко. Не искам да ти се случи нищо. Този град е опасен.
Дърк се надигна, протегна се и се прозина. Без да каже и дума, той скочи от пейката и тръгна през парка. Уилоу бързо погледна Тони, а след това стана и последва котаракът. Дърк прекоси парка на север и на юг, като крачеше доволен, подушваше тук-таме, без да бърза и сякаш не действаше целенасочено.
— Тук може да стане опасно — повтори Тони, докато вървеше до нея и се оглеждаше. — Особено през нощта, ти не знаеш това.
Тя поклати глава.
— Всичко ще бъде наред.
— Не мога да те оставя тук просто така — заяви той. Виж, ще те придружа, става ли? И не ми казвай да си ида у дома. Няма да го направя.
Дърк се бе приближил до някакво място в далечния край на парка, под едно старо сенчесто дърво, около което се увиваха млади кленови растения и където почвата беше толкова изтощена и засенчена, че почти нямаше трева. Тук, докато още не се беше стъмнило, една майка четеше книга върху простряно одеяло, с детето вътре в себе си. Дърк подуши малко наоколо и след това седна на хълбоците си, за да изчака Уилоу да се приближи.
— Тук — беше всичко, което каза.
Уилоу кимна. Тя коленичи и докосна земята и после бързо отдръпна ръката си, защото вълшебните й сетива сякаш настръхнаха при допира с това, което намери.
— Много неща са се случили тук — тихо каза Еджууд Дърк. — Измисляни са велики идеи и са съставяни ужасяващи планове. Споделяни са надежди и стремежи. Извършвани са убийства и насилия както с невинните, така и с виновните. Веднъж тук е било родено и едно дете. Животните са се криели тук. Били са прошепвани обещания, а любовта е просъществувала — той я погледна. Почвата е богата на спомени. Тя е извор и начало на много животи.
Тони дойде по-близо.
— За какво говориш? Котаракът ли каза всичко това? Е, разбира се, не беше котаракът — имам предвид, как е възможно? Но със сигурност звучеше, сякаш говореше той. Какво става?
Уилоу не му обърна внимание и започна да копае. Използва ловджийския нож, който носеше под наметалото си. Тя разрови земята и извади заровената пръст на светлина, за да може да вземе най-чистата мостра. Тук бяха жизнеността и спомените на други хора, но те щяха да помогнат на нейното дете. Как ли щяха да му подействат те — като балсам, като закрила или като нещо напълно различно? Дали щяха да го излекуват или облекчат болката? Не знаеше. Знаеше само, че те ще направят детето й по-силно, че ще го предпазят, че ще му вдъхнат нещо от истините на живота, такива, каквито ги познаваше човешкият род.
Уилоу привърши с копаенето и започна да събира пръстта в същата кожена торба, в която бе сложила и пръстта от мястото при старите борове. Тони все още говореше, но тя не обръщаше внимание на думите му. Дърк се мотаеше около някаква друга котка.
Уилоу напълни торбата до половината и отново здраво я привърза. След това се изправи и се обърна към Тони.
— Наистина е странно — говореше той. — Да пълзиш из парка посред нощ и да събираш мръсотия в торбата си? Имам предвид, какъв е смисълът? Виж, ти да не си вещица или нещо такова? Да не участваш в нещо като…
Той рязко спря и погледна покрай нея, а върху лицето му се изписа тревога. Тя се обърна. Банда момчета стояха зад гърба й и я гледаха. Те сякаш се появиха от нищото, така тихо се бяха събрали. Бяха на различна възраст и с различен ръст, но всички бяха облечени с черни фланелки и сини джинси. Някои носеха ботуши, други кожени якета. Върху фланелките и якетата имаше някакви надписи, но тя не успя да разбере какво пише. Един имаше бейзболна шапка, а друг — парче желязо в ръката си. Някои носеха татуировки. Имаха закоравели, състарени лица, а очите им бяха безизразни и зли.
Тя моментално се огледа за призматичния котарак, но той не се виждаше никъде.
— Какво има в торбата, вещице? — попита един от тях и самодоволно се усмихна.