— Ей, вижте, не искаме неприятности… — започна Тони, но онзи, който беше попитал, излезе напред и го зашлеви през лицето. Тони падна на коленете си, а носът и устата му започнаха да кървят.
— Попитах, какво има в торбата? — каза онзи отново и се протегна към Уилоу.
Тя без усилие го избегна и пристъпи напред, за да застане пред Тони.
— Махайте се оттук — предупреди ги тя.
Няколко от тях се изсмяха. Някой спомена нещо за това да й дадат един урок. Всички измърмориха одобрително.
Еджууд Дърк се показа от сянката и застана до нея.
— Не смятам, че трябва да разпитвате повече. Мисля, че трябва да си вървите.
Момчетата зяпнаха от изумление. Размениха си още груби коментари и смях. Говорещ котарак! Те обградиха Уилоу и Дърк като в капан срещу дърветата. Този с бейзболната шапка се приближи напред.
— Хей, ти, котаракът — подвикна той. — Какво ще кажеш за един обяд?
В следващия миг Дърк започна да излъчва сияние. Членовете на бандата се поколебаха и закриха очите си. Сиянието ставаше все по-силно и Дърк започна да се преобразява. Котешкото му „аз“ изчезна и беше заменено от нещо толкова ужасяващо, че дори Уилоу изпита отвращение. Той стана чудовищен и огромен, въздигна се като призрак от Абхаддон, с грамадни зъби и нокти. Кръгът от нападатели се разкъса. Повечето си плюха на петите, като крещяха на приятелите си и ругаеха Дърк. Няколко замръзнаха на място, без да могат да решат какво да направят, оставени да съжаляват за своята нерешителност. Дърк изсъска към тях с такава сила, че ги вдигна във въздуха и ги запрати на петстотин метра пред себе си, насинени и зашеметени. Когато успяха да се съвземат и те хукнаха след останалите.
След секунди паркът отново беше пуст. Дърк престана да блести и отново се превърна в котарак. За кратко той се загледа след момчетата и след това се прозина и започна да се мие.
Уилоу помогна на Тони отново да се изправи на крака.
— Добре ли си? — попита го тя.
Той кимна, но по цялото му лице имаше кръв.
— Как котаракът…? — не можа да довърши.
— Иди си вкъщи, Тони — каза му тя, като го изчетка и оправи палтото около раменете му. — Тръгвай.
Тони се загледа в нея. Тя не хареса това, което видя в очите му. Тогава той се обърна и като накуцваше, се изгуби в тъмнината. Уилоу го проследи с поглед, докато стигна до улицата и се скри зад ъгъла на близката сграда. Той не се обърна назад. Тя не помисли, че ще го види някога отново.
Уморено погледна към Дърк. Почувства се отпаднала, сякаш ужасното насилие в света на Бен беше намерило начин да проникне в душата й.
— Не искам повече да остана тук. Можем ли да си тръгнем сега?
Дърк премига, а смарагдовите му очи засияха.
— За теб беше необходимо да дойдеш тук — каза й той.
— Да, но свършихме ли вече?
Дърк рязко се изправи и тръгна.
— Какво нетърпение. Много добре. Вълшебните мъгли са натам.
Тя усети хладни тръпки да пропълзяват по гърба й. Вълшебните мъгли. Все пак щеше да направи онова, което беше необходимо. За себе си, за Бен, за тяхното дете. Още една, последна крачка от нейното пътуване и тя щеше да си бъде отново у дома.
Обзета от решителност, тя тръгна напред в нощта.
Страшната мъгла
След като три дни подред бяха пътували из Лабиринта, Рицарят, Дамата и Грифонът попаднаха на някакъв град.
Беше късно следобед, светлината бе слаба и почти недоловима, а мракът се сгъстяваше все повече. Те вече знаеха, че тук не ставаше по-светло отколкото беше при здрачаване. Бяха вървели упорито през нескончаемия горски свят, докато изведнъж, неочаквано, както си изкачваха едно малко хълмче, съзряха града. С няколко скупчени, порутени дървени постройки и стари мръсни улици, той беше разположен в една падина, където дърветата растяха по-нарядко и затова изглеждаше сякаш гората го е обградила от всички страни, както водите на реката обграждат отвсякъде островите. Нямаше пътища, които да водят към него, нито такива, които да водят началото си оттам. Имаше хора; Рицарят ги виждаше как се движат по улиците. Имаше и животни, въпреки че бяха съвсем измършавели и имаха вид на твари, съсипани от живота. В няколко прозореца блестяха светлини и докато тримата наблюдаваха града, започнаха да се появяват все повече. Прозорците излъчваха слаба и особено пуста светлина, сякаш се бяха борили с настъпващата нощ твърде многократно и вече бяха уморени от тази битка.