Над главите им, където през клоните на дърветата се показваше небето, не се виждаха нито луна, нито звезди, а само безкрайният слой от непробиваема мъгла.
— Хора?! — каза Грифонът и в гласа му прозвучаха едновременно изненада и неприязън.
Рицарят не каза нищо. Той си мислеше за това колко е изтощен от своето лутане сред този безрадостен свят, където всичко си приличаше и нищо никога не се променяше. Изминалите три дни се бяха проточили нетърпимо бавно и бяха изпълнени с тишина и тъмнина, както и с неумолимо чувство на безнадеждност. Дамата на два пъти се беше опитала да го убие — веднъж с отрова в чашата му и още един път със заострен прът, когато мислеше, че той е заспал. Усилията й бяха отишли напразно, защото Рицарят усещаше всичко, което тя кроеше. Изглежда Дамата бе приела това. Тя се отдаваше на намеренията си, сякаш подготвена за техния провал, сякаш опита трябваше да бъде направен, независимо, че краят му й беше вече известен. Въпреки това тя успя да му нанесе вреда. Това, което той виждаше в очите й, го мъчеше най-много. Рицарят бе воин и можеше да изтърпи физическите нападки. Но с погледите, в които бяха изписани гняв, омраза и тъга, му беше по-трудно да се справи и той се чувстваше омаломощен от тяхното постоянство.
Разбира се тя мразеше и Грифонът, но нейната ненавист към него беше вродена и тя не влагаше нищо лично в това, по този начин всичко изглеждаше далеч по-приемливо.
— Защо тук има град? — попита ги тихо той.
В следващия миг никой не му отговори. Защо, наистина? Град, появил се от нищото, добил очертания сякаш от някакво видение, което нямаше цел или извинение, съществуващ във вакуум. Откъде идваха търговците, които го издържат, след като нямаше пътища? Къде бяха посевите, с които да се изхранва, след като наоколо нямаше полета? Дали това не беше град на ловци и трапери? Ако беше така, къде занасяха те стоките си и откъде идваха провизиите им? За три дни Рицарят почти не беше зървал горски животни, а няколкото, които бе видял, бяха малки и безполезни и сякаш мракът бе тяхната естествена среда — сякаш те съществуваха именно заради него, а не, независимо от това.
— Какво значение има защо е тук? — раздразнено попита Дамата. — Тук е и това е единственото, което има значение. Имаме шанс отново да намерим пътя си. Каква е целта на този въпрос?
Грифонът направи една крачка напред, наведе се и се сви в тъмното си наметало, както обикновено, с намерението да остане на сянка.
— Не вярвам на това — каза съществото. — Тук има нещо нередно.
Рицарят кимна. И той го беше усетил. Нещо не беше както трябва. И все пак, градът беше там, а те не можеха просто да го подминат. Някой, който живееше в него, сигурно знаеше пътя за излизане от Лабиринта. Някой сигурно знаеше пътя, който водеше обратно, към истинския свят.
— Ще слезем долу, за да видим какво можем да научим. Няма да останем настрана от това. — Рицарят погледна към другите двама.
— Ако те ме открият, ще ме убият — каза Грифонът.
— Тогава остани тук — отряза го Дамата равнодушно.
— А-а, но и аз жадувам да чуя думите им — промърмори Грифонът, сякаш засрамен. — Това е загадка за мен. Мразят ме точно онези, които бих искал да опозная.
— Иска ти се да си като тях, нали, жалко същество подигравателно рече тя. — Признай си.
Но Грифонът поклати глава.
— Не искам да съм като тях. О, съвсем не, Лейди — не и за цялото злато и сребро на света. Те са толкова плахи, нерешителни създания и всички са погълнати изцяло от незначителните измерения на своя живот. Аз съм решителен и надарен с безсмъртие. Не съм обременен от нищожните размери на тяхното съществувание.
— Нито пък имаш тяхната красота. Лесно е да омаловажаваш тези, чийто живот е ограничен, когато смъртта за теб е нещо толкова далечно, че на теб почти не ти трябва да знаеш какво означава тя — Дамата прикова към него студените си очи. — Аз имам живот, много по-дълъг от този на човешките същества, но въпреки това ценя и красотата. Никога не бих искала да съм толкова грозна, колкото си ти, дори и да можех да живея вечно.
— Твоята грозота е вътре в теб — прошепна Грифонът.
— А твоята, за вечни времена, просто е изписана върху теб, така че никой не може да сбърка какво представляваш!
Рицарят се премести, за да застане пред Дамата, да отклони неумолимия й поглед, насочен към Грифона, и да го привлече към себе си. Побиха го тръпки, когато тези студени очи срещнаха неговите и той видя измерението на собствената си същност, отразено там.