— По-добре да запазим думите за себе си и да говорим само тогава, когато това е необходимо. Ти и аз, Лейди, ще потърсим отговорите, които ни интересуват. Той — Рицарят кимна към отпуснатата, загърната в наметалото, фигура зад себе си, — ще мълчи. Но знай, че ако се опиташ да ме измамиш или предадеш и твоята уста ще бъде затворена. Искам да ми дадеш дума.
— Нищо няма да ти давам! — открито му се присмя тя и надменно се изправи.
— Тогава ще те оставя тук с него — меко каза Рицарят. — За мен ще бъде по-безопасно да бъда сам там долу.
Дамата пребледня, когато чу това предложение и яростта, която я обзе, стана съвсем явна.
— Не можеш да направиш това! — изсъска тя.
— Тогава, дай ми дума.
Дамата потрепери от разочарование и отчаяние.
— Много добре. Имаш я, сър Рицарю. Дано покълне в теб и дано погълне душата ти!
Рицарят се обърна. Той предупреди Грифона да се скрие под наметалото си и да стои далеч от светлина.
— Не се намесвай в разговора — рече му той. — Стой близо до мен.
Те бързо слязоха в залязващата светлина. Градът потъна в нарастващия мрак, сградите започнаха да се виждат само като потрепващи светлинки, оградени от прозорците, като картини, окачени на фона на черна кадифена завеса. Тримата пътници се плъзгаха през покриващия ги мрак като духове, излезли от гората и следваха надолу извивката на хълма. За броени минути, те стигнаха до дъното на котловината и бяха пред прага на града. Очите им се приспособиха към промяната в светлината и те поеха по един от късите пътища, които обикаляха из центъра на града — набраздени, сухи земни удължения, водещи началото си от едната страна на скупчените наблизо сгради и свършващи от другата. В мрака се движеха мъже и жени, но никой не говореше. Вратите и прозорците на къщите и магазините и от двете страни бяха затворени. Кучета и котки шареха около стените на сградите и се мушкаха под тротоарите там, където те бяха издигнати над земята. Гласовете бяха приглушени и едва доловими. Рицарят слушаше не само с ушите, но и със сърцето си и не можеше да намери и частица утеха, нито каквото и да е успокоение. Градът приличаше на ковчег, който чакаше да бъде затворен и закован.
В центъра на града имаше някаква таверна. Тук вратите стояха отворени, а хората свободно влизаха и си излизаха. Носеше се мирис на пушек и на прясно налята бира, чуваше се подрънкването на чаши и триенето на обути в ботуши крака, както и чистосърдечен смях, породен от моментното бягство от мъката на тежкия живот. Рицарят се приближи към вратата, а Дамата и Грифонът го последваха. Той обърна внимание на това колко бе опушено вътре — смесица от дим и слаба светлина. Тук лицата не можеха да бъдат видени лесно; запазването на личното пространство щеше да бъде от значение. Той стъпи върху верандата пред постройката и видя празни маси и свободни столове, въпреки че таверната беше пълна с хора. Разбира се жителите щяха да се отнасят с тях като с непознати; това беше неизбежно в малък град като този. Хитрото му намерение беше да привлече вниманието към себе си и да го оттегли от своите спътници.
Те влязоха насред избухването на някакъв дрезгав смях, който оказа се, дойде от бара, където шестима работници, скупчени лакът до лакът над чашите си, се бяха обърнали към съдържателя. Рицарят мина покрай масите и се отправи към дъното на помещението, като водеше след себе си и другите двама. Те седнаха тихомълком. Грифонът се обърна към сянката, предпазлив и нащрек, но Дамата седна право срещу помещението, а дързостта й беше като открита заплаха — с отметнато наметало и смъкната качулка, тя незабавно привлече погледите към себе си. Някои от тях бяха изпълнени с копнеж.
Рицарят седна така, че да може частично да я закрива. Сега беше твърде късно да й каже да се прикрие. Оставаше му единствено да предполага, че неговото положение ще послужи като предпазна мярка и да се надява, че това щеше да се окаже достатъчно.
Изведнъж гласовете замлъкнаха, сякаш стаята настръхна срещу тях и всички, които присъстваха, спряха разговорите си, за да ги измерят с поглед. Странните очи на Дамата обхождаха стаята, без да се спират на нищо, без да признават, че изобщо може да се види нещо, което си заслужава вниманието. Рицарят вече съжаляваше за решението си да я пусне да дойде с него. Много по-добре щеше да бъде, ако тя си беше останала на хълма. Но освен това, не му се искаше и да я изпуска от очи. Не можеше да рискува да я изгуби.