Той прикова поглед към съдържателя и направи знак да му донесе три чаши. Човекът зад бара кимна и забърза към бъчвите.
Мигът отшумя, очите отново се загледаха в други посоки, а разговорите се възстановиха. Помещението беше пълно както с мъже, така и с жени и всички бяха бедно облечени, всички имаха онзи първичен, изтощен вид на хора, които се добираха до насъщния без късмет, без умение или помощ от останалите. Те можеха да бъдат всичко — от трапери до миньори — Рицарят не можеше да определи това. Беше сигурно, че се трудеха единствено с помощта на двете си ръце. Не беше много убеден, че се занимават с някаква търговия. Бяха на различна възраст и бяха седнали по такъв начин, че беше трудно да се определи кой с кого беше. Тези връзки изглежда нямаха значение, сякаш все още се заформяха и все още никой не мислеше за тях. От време на време някои хора ставаха и сменяха масите си, но никога по двойки или на групи. Изглеждаше сякаш всеки мъж и всяка жена водеха свой затворен живот и се считаха единствено за отделни части от цялото им общество.
Нямаше деца. Нямаше следи от никакви деца, нито бебета, нямаше знак, че се очаква някой да се роди в този град. Нямаше дори момче, което да мете пода или да забърсва бара.
Съдържателят прекоси помещението с трите чаши бира и ги постави пред Рицаря. Той погледна към оръжията му и нервно потърка ръцете си.
— Откъде идвате? — попита човекът, докато Рицарят бръкна в джоба си за някакви монети, които дори не беше сигурен, че ще намери. Накрая извади едно парченце злато.
Рицарят му подаде златото.
— Изгубихме се — отвърна той. — Къде се намираме?
Съдържателят изпробва златното парче между зъбите си.
— В Лабиринта, разбира се. Всъщност, точно в сърцето на Лабиринта.
Сега, заинтересован, съдържателят гледаше Дамата. Тя местеше поглед назад и напред, през него.
— Този град има ли си име? — настояваше да разбере Рицарят.
Барманът вдигна рамене.
— Няма име. Нямаме нужда от такова. От север ли идвате?
Рицарят се поколеба.
— Не съм сигурен.
Съдържателят заговорнически сниши глас и леко се наведе, като прикова вниманието си върху странника.
— Видяхте ли нещо необичайно в гората?
— Необичайно ли?
— Да — човекът овлажни устните си. Изглежда не му се искаше да го назове с истинското му име, сякаш е това можеше да докара нещото, от което се интересуваше, тук, в своята таверна.
— Нищо не видяхме — каза Рицарят.
Съдържателят го погледна изпитателно за миг, сякаш за да се увери, че не го лъже, след това кимна с облекчение и си тръгна.
Дамата се приведе напред, а гласът й беше студен и сдържан:
— За какво говори той?
Рицарят поклати глава. Не знаеше. Те потънаха в мълчание, като отпиваха от бирата в чашите си и слушаха разговорите, които се водеха около тях. Говореше се за работа, но всичко беше много общо. Споменаваше се времето и сезоните, както и за липсата на това и онова, но нещата бяха бегло разисквани и оставаха непознати за пътниците. Никой не отваряше дума за нещо по-специално и не споменаваше за никакви подробности около личния си живот. В тези разговори имаше нещо необичайно, около техния тон, както и около извивките на тяхната интонация. Измина доста време, докато Рицарят успя да разбере, че сред размяната на реплики, беше вплетено някакво предусещане, някакво чувство за притеснено очакване, готовност за нещо недоизказано да се случи.
Един възрастен човек се приближи до ръба на масата и спря.
— Изминали сте дълъг път, нали? — той изговаряше думите неразчленимо, а гласът му беше дебел, заради бирата, която беше изпил.
— Да — отвърна Рицарят и погледна нагоре към него. А вие?
— О, не, аз не ходя никъде. Това е моят дом, този град. Винаги е бил и ще си остане завинаги. Живял съм тук, о — о, години, години — той се усмихна с беззъбата си уста. Не можеш да отидеш никъде, след като веднъж си дошъл тук.
Рицарят почувства някакъв хлад в стомаха си.
— Какво искате да кажете? Сигурно можеш да си тръгнеш, ако пожелаеш, не е ли така?
Възрастният мъж се закикоти.
— Така ли мислиш? Че може да си тръгнеш? Сигурно си нов тук, синко. Това е Лабиринтът. Оттук не можеш да си тръгнеш. Никой никога не може да си тръгне оттук!
— Ако можеш да дойдеш тук, значи трябва да можеш и да си тръгнеш! — рязко каза Дамата, а в гласа й проблесна гняв.