— Само опитайте! — отвърна старият човек, като все още се смееше. — Мнозина са се опитвали преди, но винаги са се връщали тук. Това е мястото, на което трябва да останат, след като веднъж са дошли тук. Както и вие. Както и вие.
Той се отдалечи, като се клатушкаше и си мърмореше нещо под носа. Рицарят направи знак към съдържателя да му донесе три пълни чаши и същевременно се опита да се отърси от същинската каша в думите на възрастния човек. Няма изход. Лабиринтът е капан, от който никой не се е измъквал — той слушаше шепота на думите в съзнанието си.
— Нещо за ядене? — попита съдържателят, докато донасяше чашите с бира. — Все още имате остатък от златното парче.
— Бихте ли ни донесли една карта? — без да се замисли попита Рицарят.
Съдържателят им отвърна, както обикновено, като вдигна рамене.
— Карта за къде? В края на краищата, картите довеждат до едно и също място. Точно обратно тук.
— Имам нужда от карта, която да ни покаже пътя към изхода от Лабиринта.
Съдържателят се усмихна.
— Всички тук искат това. Бедата е, че никой не може да го намери. Някои — като това старо приятелче — се опитват да го направят от години. Въпреки това, той не успя да се измъкне. Никой от нас не може. Опитваме се, но накрая винаги се връщаме пак тук.
Рицарят го гледаше, сякаш си беше глътнал езика.
— Всичко е наред, наистина — продължи бързо човекът, разтревожен от погледа, който се появи в очите на странника. — Свиква се. Ние нямаме особено много грижи. Само… — той поклати глава.
— Какво… За какво говориш? — поинтересува се Дамата.
Съдържателят бавно си пое дъх. Когато отново заговори, думите му бяха едва-едва прошепнати.
— Страшната мъгла.
Рицарят бързо погледна към своите придружители. Никой не продума. Той отново се обърна към съдържателя.
— Не знаем за какво става дума.
Човекът от бара изведнъж започна да се поти, сякаш в същия миг температурата в помещението се беше повишила до обедна жега.
— Най-добре ще е, ако никога не разберете — изсъска той. — Разказват се разни истории. Живее в гората. Излиза тогава, когато най-малко я очакваш и поглъща всичко! Изяжда го веднага, а когато свърши, не остава и следа! — устните му се свиха. — Самият аз никога не съм я виждал. Никой тук не я е виждал. Но понякога я чуваме. Напоследък, дори по-често, може би ни наблюдава. Казват, че някакво чудовище винаги предизвестява идването й — чудовище, излязло отвъд митовете и легендите, звяр, дошъл от стария свят.
Той поклати глава.
— Казах ви достатъчно. Лоша поличба е дори да се говори за нея. Тя не идва често. Но когато дойде…
Съдържателят отново поклати глава, след което се изправи и забързано се отдалечи. Рицарят го проследи с поглед и след това се обърна към другите двама.
— Чували ли сте за подобно нещо? — тихо попита той.
— До мен са достигали слухове — отвърна Грифонът, а гласът му прозвуча като несвойствено ръмжене, долетяло от сянката на качулатото му наметало. — Някаква древна легенда, на повече от хиляда години. Хората виждат Страшната мъгла като заслужено наказание за своите грехове.
— Що за глупости! — присмя се Дамата. — Нима имаш вяра на суеверията на тези прости хора? Това ли е твоят начин да бъдеш като тях?
Грифонът не каза нищо и задържа погледа си върху Рицаря. Той отпи от бирата си и се опита да помисли. Никой не знаеше да има изход от Лабиринта. В каквато и посока да поемеш, казваха те, пак се озоваваш обратно в този безименен град. Дали това убеждение беше напълно възприето от тези хора или между тях се намираше поне един, който да мисли различно? Рицарят не беше разговарял с никой друг, освен със съдържателя и със стареца. Може би трябваше да опита.
— Стойте тук — нареди той.
След това се изправи с чаша в ръка и се приближи към бара. За първи път обърна внимание на впечатлението, което правеха оръжията му и леките му доспехи, защото никой от гражданите тук не носеше такива. Той започна да задава въпроси на мъжете, скупчени около бара. Бил ли е някой от тях извън Лабиринта? Знаеше ли някой за изход от него? Дали съществува човек, който би могъл да знае? Мъжете поклащаха глави и поглеждаха в друга посока.
— Може би Речните цигани знаят — каза някой. — Те са били навсякъде, където може да се отиде. Само че първо трябва да намериш тях.
След тези думи избухна всеобщ смях, това беше разбираема само за тях шега. Рицарят погледна назад, към масата, където беше оставил Дамата и Грифонът и се вледени. Двама мъже се бяха приближили и възнамеряваха да седнат от двете страни на Дамата. Тя здраво бе увила наметалото около тялото си и гледаше право напред, докато те й говореха и й се усмихваха. Грифонът се бе свил още по-навътре в сянката.