Рицарят се отдалечи от бара и тръгна през помещението. Беше прекалено бавен. Един от мъжете докосна Дамата, а тя се извърна към него и заби нокти в лицето му. Той се надигна с вик и се катурна назад към Грифона. Наметалото, което го прикриваше падна и откри образа на съществото. Тогава другият мъж също се олюля на краката си и закрещя. На мига в помещението настана същинска суматоха. Мъже и жени запищяха от ужас и неприязън, докато Грифонът се опитваше да се прикрие. Появиха се оръжия, ловджийски ножове с дълги дръжки и ками с различни форми. Като се бореше да запази равновесие в нарастващата бъркотия, Рицарят си пробиваше път покрай хората, които го деляха от спътниците му. Чаши падаха и се разбиваха по пода, а лампите угасваха. Хора се устремяваха към вратите.
— Виж какво направи! — разярено извика барманът и посочи Рицарят. — Доведе чудовище в нашия град! Обрече ни на гибел! Проклет да си завинаги!
Рицарят стигна до масата, сграбчи Дамата и я преметна през рамото си. Откачи меча от гърба си и го размаха настрани, за да задържи настрана тези, които го застрашаваха. Грифонът се сви зад него, безполезните му крила бясно се размахаха, а дъхът му свистеше през острите му зъби. С всичка сила Рицарят замахна с меча си и разцепи на две масата пред себе си. Мъжете бързо се отдръпнаха настрани, а той започна да си проправя път към вратата. Дамата размахваше крака и крещеше на рамото му, а Грифонът се беше привел съвсем близо до гърба му, за да се предпази. Някакъв мъж се опита да го нападне отзад, но ноктите на съществото се впиха в кожата му и я разпориха до костта.
Те минаха през вратата и се изгубиха в нощта. Крясъците и виковете ги последваха, но улицата опустя, тъй като хората избягаха, за да се укрият по домовете си. Рицарят бързо премина през града, а очите му отново свикнаха с мрака. Нищо не им оставаше, освен сами да се опитат да намерят пътя. Той проклинаше нещастната им участ и глупостта на гражданите.
В полите на хълма, който водеше началото си от котловината, той пусна Дамата, като задържа китката й, за да се убеди, че няма да избяга.
— Пусни ме! — озъби се тя и започна да се дърпа. — Как смееш да ме докосваш! — Дамата се изплю в лицето му. Мразя те! Ще те накълцам на малки парченца, ако останеш жив след всичко това!
Той не й обърна внимание и се насочи към мрачната гора, нагоре по хълма, където щеше да намери прикритие. Зад него светлините на града слабо грееха зад прозорците на сградите, а сред сиянието им кръжаха сенките на хората. Рицарят отправи натам само един поглед и вниманието му се насочи към редиците от дървета отпред. Не беше невъзможно да ги проследят.
Те бяха стигнали до началото на гората, когато Грифонът се преви и зае отбранително положение.
— Нещо се приближава! — предупреди той с тънък и немощен гласец.
В същия момент от града се разнесоха нови викове на ужас. Рицарят и Дамата се обърнаха, за да погледнат. Някаква висока стена от отровно зелена светлина се беше появила сред дърветата в далечния край на котловината. Тя трептеше като огън и съскаше като киселина, като прояждаше мълчаливата тъмнина. Движеше се стремително напред и докато се приближаваше, сякаш видът й се променяше и тя заприличваше на силен дъждовен порой, на прииждащи сенки и светлини, които разкъсваха безмилостно всичко, изпречило се на пътя им.
Виковете на хората отдолу се усилиха. Страшната мъгла! Страшната мъгла! Тя е тук! Бягайте! О, бягайте!
Но се оказа, че няма къде да се избяга, а и нямаше време за това. Зеленикавият порой излезе от гората и се спусна по склона, надолу, към града. Светът зад него просто изчезваше. Не оставаше нито едно дърво, нито един храст, нито частица живот. Поглъщаше всичко. Страшната мъгла достигна града и започна да беснее сред постройките му. Една по една, те се изгубваха зад необикновените й завеси. Хората също изчезваха, с бесни крясъци, неспособни да избягат. Страшната мъгла ги притегляше, докато се опитваха да се отдалечат и те не се появяваха повече. Тя поглъщаше дори виковете им.
От ръба на котловината Рицарят, изпълнен с напрежение, видя как и последната сграда, и последният гражданин от безименния град изчезнаха и Страшната мъгла понечи да се приближи. Но изведнъж, без причина, тя започна да се отдръпва назад. За броени секунди мъглата се обърна — като буря, която ненадейно бе сменила посоката си, а буреносните й облаци бяха отнесени от неочакван силен вятър. Бавно, целенасочено, тя се изкачи обратно по склона на котловината, разля се сред дърветата и се изпари.