Рицарят, Дамата и Грифонът се взираха надолу към пустата котловина. Градът, от който бяха избягали, вече го нямаше — всяка постройка, всеки човек, всяко животно, всяка следа за това, че някога ги е имало, бяха изчезнали. Беше останала само пустош, от която се издигаше пара като от попарена плът. Страшната мъгла беше изгорила всичко наоколо.
Рицарят погледна към Грифона. Изглежда мъглата беше нещо повече от легенда. Но какво я беше накарало да излезе от горите точно през тази нощ? Наистина ли появата й беше предшествана от някакво чудовище, както беше предупредил съдържателят? Нима Грифонът беше това чудовище? Имаше ли някаква връзка между двамата, някакво споразумение, чрез което те поглъщаха живота и опустошаваха земята под него? Грифонът също беше създание, излязло от най — най — древни времена. Рицарят започна да обмисля възможностите. Дамата също гледаше към Грифона, а в студените й очи премина сянка на страх. Отправил поглед в мрака, Грифонът не срещаше техните очи.
Рицарят се обърна назад. Всички тези хора бяха изчезнали, помисли си той. Всички. Отново ги видя в съзнанието си как се изгубват. Все още можеше да ги чуе как крещят. Звукът беше потресаващ, но познат. Беше чувал подобни викове и преди. Беше ги чувал в продължение на целия си живот. Това бяха виковете на мъжете, с които той се беше сражавал и беше убил в битката. Бяха виковете на неговите жертви. Тези крясъци бяха заклещени в паметта му като пленени души в мрежа и той щеше да ги носи със себе си завинаги.
Тогава Рицарят се замисли, след изминалото опустошение, което бе наблюдавал, дали бремето на тези най-нови викове не падаше и върху неговите плещи.
Речните цигани
Те вървяха през цялата нощ, прекалено нервни, за да могат да заспят. Не говореха за това, което се беше случило, но всеки един знаеше, че другите си мислят за тези събития. Безкрайната гора отново се сгъсти около тях, покри ги като огромен плътен свод от многолистни клони и мъгливи небеса. Лабиринтът се разпростря още повече и след известно време започна да им се струва, че градът и неговите хора сякаш никога не бяха съществували.
Когато утрото дойде и мракът се просветли до сивкаво, те намериха някаква поляна и поспаха малко. Рицарят почиваше с лека дрямка — състояние, което бе усвоил за случаите, когато това беше необходимо — унасяне, в което една малка част от него, един особен инстинкт, оставаше буден и бдеше за опасности. Може и да сънуваше, но го преследваха виковете на онези, които бяха умрели, както и неговата безрезултатни опити да се отърве от тях. Това бяха сенките на мъртвите — всичко, останало от времето, когато още са били човешки същества. Те продължаваха да живеят у него, сякаш се бяха прикрепили към него и нямаше да го освободят, докато смъртта не дойдеше, за да прибере и самия него.
Когато не дремеше, той мислеше за Грифона, като още се чудеше каква роля бе изиграло това същество при събитията, които сполетяха града. Отново се разтревожи от факта, че не си спомняше как се беше случило така, че Грифонът да бъде с него, защо пътуваха те заедно. Не можеше да си спомни нищо друго, свързано с чудовището, освен това, че то трябваше да бъде там. Къде живееше Грифонът? Каква причина имаше, за да бъде с Рицаря и Дамата в Лабиринта? Може би Грифонът беше оттук, продължаваше да размишлява Рицарят. Чудовището първо беше разбрало за всеобщото мнение, че Лабиринтът беше място, от което изход нямаше. То първо беше изрекло онова, за което по-късно говориха и хората от града. Грифонът знаеше за Страшната мъгла. Имаше толкова много неща, които Рицарят не знаеше, за разлика от Грифона. Това беше тревожно. Рицарят не се боеше от чудовището, но бе нащрек към неговите намерения. Изглежда звярът притежаваше податки на чест и откровеност, но колкото и да се опитваше, Рицарят не можеше да му се довери.
След като се събудиха, те поеха на път. Продължиха да вървят, защото почти нямаха друг избор. Ако се откажеха сега, щяха да се признаят за победени. Рицарят не можеше да позволи това. Той усещаше как неговият контрол върху нещата започва да му се изплъзва, неговата увереност и сигурност в намеренията му започваха бавно да се разклащат. Малко по малко, той осъзнаваше колко нестабилно е неговото място в предначертанието на събитията. Тук той беше пионка, зависима от обстоятелствата, които не можеше да проумее или да контролира. В този Лабиринт нямаше нищо познато и това, което си спомняше за живота преди, беше някаква неясна игра на сенки върху една твърде замъглена и далечна завеса. Опитваше се да се съсредоточи и да си спомни, но нищо, свързано с предишния му живот, не добиваше ясни очертания пред него. Изглеждаше сякаш бе роден тук и единствено присъствието на Дамата — а може би и на Грифона — поддържаха увереността му, че съществуваше нещо, което бе останало в миналото.