Рицарят и неговите спътници се приближиха и бяха забелязани, но песента продължи, сякаш тяхното присъствие не беше от значение. Грифонът се беше свил отзад, загърнат в своето наметало за прикритие, но един от певците се изправи и повика и тримата да минат напред, като не пропусна да включи в това число и звяра. Те бавно се приближиха, предпазливи по природа и в резултат от обстоятелствата, дори и в тази вероятно приятелска обстановка.
— Добре дошли в нашия лагер — приветства ги този, който ги бе подканил да дойдат по-близо. — Ще попеете ли с нас? За една вечеря, най-вероятно?
Мъжът беше тежък и закръглен и имаше огромни криви ръце. Косата и брадата му бяха плътни и черни. Носеше няколко златни обици и една верижка с медальон. В колана на широкия му кръст бяха напъхани двойка ками, още една се подаваше от края на ботуша му.
— Кои сте вие? — попита Рицарят.
— А, не — без имена, приятелю — каза непознатият. Имената са за враговете, които бихме искали да избегнем, а не за приятелите, които бихме искали да създадем. Ще седнете ли при нас?
— Речните цигани — рече Грифонът и се спря, а Рицарят бързо го погледна.
Големият мъж се засмя.
— Това сме ние! А ти, погледни себе си, приятелю. Грифон! Не са останали много като теб на този свят, а в Лабиринта не са се срещали никога, откакто се помня. Ето защо, сега не се срамувай и не се крий по краищата на светлината. Ти си добре дошъл. Седни при нас и попей. Ела да споделим топлината на огъня.
Той ги подкани да се присъединят към останалите. Направиха им място, донесоха напитки и песните продължиха. Докато мелодиите започваха и свършваха, по лицата на хората преминаваха усмивки. Един мъж свиреше на някакъв струнен инструмент, а друг — на флейта. Рицарят и неговите спътници се заслушаха в песните, но не се присъединиха към тях. Те отпиха от виното, което им беше донесено, но съвсем по малко в началото. Оглеждаха се сред събралите се хора и се питаха как всички те се бяха взели тук.
— От далеч ли идвате? — попита след известно време големият мъж Рицаря, като се наведе към него, за да бъде чут.
— Вървим от пет дни — отвърна Рицарят. — Изглежда не можем да намерим изход оттук.
— Съвсем обичаен проблем на това място — отвърна другият, като кимна.
— Знаете ли някакъв път, който да ни изведе от Лабиринта? — настоя Рицарят.
Мъжът започна да пляска с ръце в такт с песента.
— Може би. Може би.
Песните продължиха още дълго време. На Рицаря започна да му се доспива. Дамата беше пила повече, отколкото той и вече се беше изтегнала върху тревата със затворени очи. Грифонът седеше, свит в наметалото си, безизразен под сянката на качулката си. Някои от циганите бяха започнали да танцуват, като подскачаха и се въртяха в светлината на огъня. Жените бяха прикачили звънци към пръстите си и сребърното звънтене се извисяваше над песните. Мъжете мятаха червени и златисти шалове. Навсякъде се лееше вино. Някой спомена нещо за храна по-рано, помисли си Рицарят, но такава не се появи.
— Не е ли точно това начинът, по който човек трябва да изживее живота си? — попита ненадейно големият мъж, като отново се наведе. Той беше почервенял и засмян. Не мислиш за утрото, докато то само не дойде. Не се тревожиш за нещата, които не успяваш да овладееш. Пееш и танцуваш. Оставяш грижите за някой друг път.
Рицарят поклати глава. — Грижите винаги намират начин да се стоварят върху теб.
Циганинът се засмя.
— Какъв песимист! Погледни се! Нито пееш, нито танцуваш! Пиеш толкова малко! Как ще се забавляваш? Трябва да дадеш шанс на живота си!
— Има ли изход от този Лабиринт? — отново попита Рицарят.
Циганинът развеселено поклати глава, изправи се на крака и сви рамене.
— Не и тази нощ, така ми се струва. Може би утре. — И той се отдалечи, като танцуваше доста подвижно за своя ръст сред светлината от огъня.
Рицарят пресуши чашата с виното и погледна към своите спътници. Дамата все още спеше дълбоко. Грифонът беше изчезнал. Рицарят напразно започна да го търси с поглед, дори отвъд обхвата на светлината. Той беше изчезнал.
Рицарят се опита да се изправи, но се оказа, че не може да го направи. Краката му отказваха да се помръднат, а тялото му беше като оковано в желязо. Той започна да се съпротивлява на тежестта, която изглежда го дърпаше надолу, като почти успя да се изправи, преди отново да падне назад. Речните цигани пееха и танцуваха около него до забрава. Цветове и форми се завъртяха край него, докато той се обръщаше към мрака. Нещо не беше наред. Бяха му изиграли някакъв номер.