Той все още се чудеше какво не си беше на мястото, но накрая окончателно се прекатури в черния мрак.
Когато се събуди, беше сам. Речните цигани си бяха отишли — мъжете, жените, вагоните, мулетата, всичко. Беше останала само пепелта от огньовете, която все още димеше слабо в мъгливата зора. Рицарят се беше изтегнал целия върху тревата. Той леко се завъртя и се изправи върху коленете си. Главата му пулсираше от виното, а мускулите му бяха изтръпнали при спането. От лявата му страна реката си течеше, гладка, безшумна и спокойна. От дясно гората приличаше на тъмна завеса, обгърната от мъгла.
Рицарят се изправи на крака и изчака да премине замайването му.
Дамата също беше изчезнала.
Той усети как дишането му се ускори, а гърдите му се стегнаха от гняв и съмнение. Къде беше отишла тя? Той се огледа наоколо в ранния сутрешен мрак и потърси някаква следа от нея, но не беше останало нищо. Тя беше изчезнала.
Рицарят все още се опитваше да се съвземе, когато откъм дърветата се показа Грифонът и тръгна към него. Изведнъж Рицарят осъзна, че оръжията му също липсваха — всичките. Той беше беззащитен.
— Добре ли поспа? — запита го Грифонът, а сарказмът в гласа му беше безспорен.
— Къде са оръжията ми? — ядосано попита Рицарят. Какво се е случило с Дамата?
Грифонът се сви долу, пред него, с мрачен вид.
— Речните цигани ги взеха. Взеха ги, докато спеше.
— Взеха ли ги? — Рицарят беше потресен. — Искаш да кажеш, откраднаха ги?
Грифонът леко се изсмя.
— Циганите не гледат на това като на кражба. За тях оръжията и жената са нашето заплащане за забавлението ни от изминалата вечер. Честното си е честно, така мислят. Облекчиха те от нещата, от които не се нуждаеш.
Рицарят побесня.
— И ти не направи нищо, за да ги спреш?
Грифонът вдигна рамене.
— Защо да правя нещо? Какво ми влиза в работата какво ще се случи с Дамата или с твоите оръжия? Не ме интересува нито едното, нито другото. Честно казано, по-добре ще ти е без тях. В Лабиринта нямаш нужда от оръжия, а само от здрав разум и от търпение. Дамата беше като воденичен камък, завързан около вратовете ни, дразнител, който никой разумен човек не би изтърпял.
— Това не е решение, което трябва да вземеш ти!
— Не го и направих аз — Грифонът беше безизразен, лицето му леко се вдигаше към светлината, а жълтите му очи бяха спокойни. — Оставих събитията да си вървят по своя собствен ход и нищо повече.
— Можеше да ме предупредиш!
— Можеше сам да се предупредиш, ако мислеше последователно. Около циганите няма никаква загадка — те са еднакви по целия свят и винаги ще бъде така. Те живеят по своите собствени правила и ако приемеш да пиеш и да пееш заедно с тях, ти приемаш и всичко останало. Смятай това за добър урок, сър Рицарю и остави нещата да продължат по своя ход.
Рицарят преглътна гнева си, а под него се прокрадна страх, чувство, че губи контрол и не може да направи нищо, за да спре това. Дамата и неговите оръжия ги нямаше, а той не бе имал силата да го предотврати. Защо не беше осъзнал по-добре какво можеше да се случи? Защо не беше взел предпазните мерки, които знаеше, че бяха необходими?
Той дълбоко си пое въздух и погледна нагоре и надолу по течението на реката.
— Накъде тръгнаха те?
Грифонът не отговори и Рицарят бързо се обърна към него:
— Не ми давай повод да започна да ти се доверявам още по-малко! — рязко каза той.
Грифонът задържа върху него ядосан поглед.
— Никога не съм ти давал никакъв повод.
— Така ли? — Рицарят настръхна. — Когато аз се събудих в Лабиринта, ти вече беше там. Ти знаеше къде се намираме. Назова мястото по име. Ти каза, че няма изход от него, преди някой друг изобщо да го е споменал. Когато стигнахме онзи град и там ни разказаха за Страшната мъгла, ти знаеше историята. Съдържателят те определи като чудовището, предшестващо нейното идване. Миналата нощ, когато дойдохме при Речните цигани, ти знаеше кои са те, а ние с Дамата все още не знаехме. Изглежда знаеш много неща за едно място, което както казваш, не е твоето жилище. Не мога да се въздържа да не се запитам каква е причината за твоето присъствие в цялата работа.