Грифонът се взираше в Рицаря и за един дълъг миг не отвърна нищо.
— Имаш причина да бъдеш подозрителен, сигурно е така — рече той накрая с неохота. — Ако бях на твое място, аз също щях да бъда подозрителен. Вероятно изглеждам двуличен. Но не съм. Това, което знам се дължи на факта, че съм живял твърде дълго време и съм бил на много места. Притежавам знания, но вече не мога да назова източника им. Спомням си неща, които съм чул или открил преди векове. Много съм стар. Някога, както каза Речният циганин, е имало много същества от моя вид. Сега съм останал само аз в целия свят.
Той спря, сякаш размишляваше.
— Това място и онези, които живеят тук, както и нещата, които се случват, са ми познати; знам за тях от друго време — време, отдавна изтрито от паметта ми. Усещам, също така, нещо от онова, което предстои да се случи. Познавам това място, разпознавам го. Предвиждам някои събития. Но аз не живея тук, а не съм и сигурен, че някога изобщо съм идвал тук преди — Грифонът се намръщи. — Това ме тревожи. Паметта ми е доста разпокъсана и признавам, че нищичко от предишния ми живот не ми е ясно вече. Със сигурност — мрачно добави той, — аз вече не съм това, което съм бил преди.
Рицарят бавно кимна, усетил истина в думите на Грифона.
— Нито пък аз. Миналото изглежда далечно и недостижимо.
— Но мога да правя връзки, които събуждат паметта, както в случая с Речните цигани вчера — каза Грифонът — Познавам ги без изобщо да съм ги срещал. Знаех какво правеха тук. Можех да ти кажа, вярно е. Не го направих. Исках да вземат Дамата. Исках тя да се махне — погледът му беше открит. — Не се срамувам от това.
— Трябва да я взема от тях — каза Рицарят.
— Защо? Каква е причината да го сториш? — Грифонът изглеждаше искрено заинтересуван.
Рицарят замълча. Ръцете му се свиха, докато се мъчеше да изкара думите от устата си.
— Защото това е нещо, което ми е казано да направя, преди да дойда тук. Това е единственото, в което съм уверен. Без нея, аз съм загубен. Само заради нея продължавам напред. Тя е причината за моето съществуване. Аз съществувам заради нея. Разбираш ли?
Грифонът се замисли за миг, след това кимна.
— Може би. Нямаш друга причина, освен да я заведеш при своя господар, нямаш друга причина, която да си спомняш. Но спомняш ли си нещо дори и около това, сър Рицарю?
Рицарят поклати глава.
— Това място изглежда е откраднало миналото ми.
— Както и моето — в гласът на Грифона имаше горчивина. — Искам си живота отново. Искам спомените ми да се възстановят.
— Видя ли по кой път тръгнаха те? — повтори Рицарят.
— По-добре ще ти бъде без нея — отвърна Грифонът.
Рицарят не каза нищо, изражението му не се промени. Грифонът въздъхна.
— Нагоре по течението, обратно по пътя, по който ние дойдохме — той уморено поклати глава. — Ще дойда с теб.
Те потеглиха веднага, като се движеха през високи тетреви по крайбрежието и следваха тясната ивица пръст сред сивата мъгла. Почти непосредствено след тръгването си намериха следи и затова едва ли щеше да е много трудно за Рицаря сам да открие накъде се бяха отправили Речните цигани. Това отново го накара да се усъмни в мястото на Грифона в предначертанието на събитията. В края на краищата, чудовището може би му беше казало единствено за своя лична изгода. Но това бяха неприятни помисли и Рицарят не се чувстваше добре, когато беше обзет от тях. Той вярваше, че в общи линии Грифонът притежава чест. Не беше усетил лъжа в това, което той му каза. Те и двамата бяха дошли в този свят отнякъде другаде и тяхната съдба тук, заедно със съдбата на Дамата, беше обща съдба и за тримата.
Те си проправяха път напред, през деня, като постоянно се движеха по следите на вагоните и рядко спираха, за да си починат, решени да настигнат целта си до залез-слънце. След известно време реката се разшири и стана толкова обширна, че далечният бряг започна да се вижда само като тъмна ивица под облачното небе. Рицарят се отчайваше все повече при вида на неотменната сивота, на липсата на каквато и да било слънчева светлина, на потискащо ниския свод. Липсваше му присъствието на хора и животни, присъствието на други живи същества. Някога той бе живял сред тях, знаеше това. Но най-вече той чувстваше загубата на собствената си същност, останала отвъд неяснотата на настоящото му съществувание. Не беше достатъчно да усещаш кой си и какво представляваш; спомените също бяха нужни; необходими бяха ясни картини от живота, който си живял преди и от нещата, които си правел тогава. Той нямаше почти нищо от това — имаше по-малко, отколкото Грифона, както изглежда. Беше оставен на произвола на съдбата в някакъв затвор и празнотата, която го изпълваше започваше да се превръща в лудост.