Слънцето вече беше залязло, когато те настигнаха Речните цигани отново. За щастие успяха да съзрат светлините на огньовете доста преди да се приближат достатъчно, за да бъдат видени самите те. Циганите бяха построили лагера си отново край реката, а звуците от техните песни безгрижно се разнасяха из застиналия здрач. Рицарят и Грифонът се оттеглиха към дърветата и се прикриха в началото на гората, докато се приближиха достатъчно, за да видят какво става. Нямаше изненади. Речните цигани седяха около огъня и пиеха вино в прегръдката на нощта. Дамата седеше сред тях. Не изглеждаше по никакъв начин, че е тяхна пленница. В едната си ръка държеше чаша, от която отпиваше. Лицето й беше студено и безизразно, но тя явно не се страхуваше.
— Може би иска да бъде с тях — прошепна Грифонът. — Може би се чувства по-свободна с тях, отколкото беше с теб.
Рицарят не му обърна внимание.
— Искам си обратно меча.
Грифонът неодобрително поклати глава.
— Ти никога не променяш решението си, нали? В живота ти никога няма отклонения от целта ти — смехът му беше дебел и мек. — И двамата сме поставени в един калъп, който никога няма да може да се промени.
Той рязко се изправи.
— Изчакай ме тук.
Грифонът изчезна сред дърветата. Рицарят зачака, като наблюдаваше лагера. Мракът се задълбочи, докато всичко отвъд сиянието на светлината от огъня не изгуби очертание. Пиенето и песните продължаваха, непрекъсвани и нестихващи. Всички останали шумове и движения се изгубиха сред веселието и се потопиха като изгнило дърво в потока на реката. Времето течеше и Рицарят започна да се притеснява.
Тогава Грифонът отново се появи до него, като държеше пред себе си големия меч, а заострените му зъби блестяха по краищата на усмивката му. Рицарят прие меча, раздвижи го в ръката си, за да усети състоянието му и после го плъзна обратно в ножницата, която носеше на гърба си.
— Сега ще ги помолим да ни дадат обратно и Дамата каза той и се изправи.
— Почакай! — Грифонът го спря с ръка. — Защо ще молиш, когато няма нужда от това? Изчакай, докато се съмне и после се промъкни долу и я вземи, докато другите спят. Това трябва да е най-лесният начин.
Рицарят помисли за миг и след това кимна.
— Ще чакаме.
Те седнаха заедно, потънали в мълчание, сред прикритието на горските дървета. Речните цигани започнаха да танцуват и веселието продължи нататък. То приключи едва, когато нощта бе вече към своя край, а огньовете започнаха да гаснат. Тогава мъжете и жените се увиха в своите одеяла и всичко замря. Дамата заспа с тях. Тя не се беше преместила от мястото, на което седеше, а просто се беше отпуснала назад, върху тревата. Мъглата се приближи към вагоните и мулетата, тъй като топлината от пламъците вече не можеше да я задържи и скоро тя покри спящите.
Тогава Рицарят и Грифонът се изправиха и крадешком излязоха от сянката на дърветата. Те тръгнаха мълчаливо през високите треви към лагера. Огледаха се за хора на пост, но не видяха такива. Когато стигнаха до вагоните, отново спряха и се ослушаха. Чуваха се само шумове от спящите цигани и далечното шумолене на реката при срещата й с брега. Те се придвижиха по краищата на вагоните, докато приближиха мястото, на което лежеше Дамата. Оттам Рицарят продължи сам.
Той я намери, коленичи наблизо и сложи ръката си върху устните й. Тя веднага се събуди и го погледна със студените си, изпитателни очи, лишени от всякакъв страх. Той понечи да й помогне да се изправи и тогава видя веригите, които се спускаха от една скоба около глезена й и бяха закрепени към колелото на вагона.
Рицарят стана, обзет от гняв. Чашата преля. Той дръзко тръгна сред спящите, докато не намери онзи, който толкова примамливо му беше говорил да оставя грижите за утрешния ден. Рицарят се протегна към мъжа, сви пръсти около гърлото му и го изправи на крака.
— Ще те разрежа от край до край, ако тя незабавно не бъде освободена — изсъска той.
Мъжът го погледна в очите и кимна, без да промълви. Рицарят го избута обратно през лагера, към мястото, където чакаше Дамата. Брадатият циганин бръкна в джоба си, извади един ключ, отключи веригите и се изправи назад.