Хорис разтърка слепоочията си и се замисли за лудостта, насадена дълбоко в същността на всяко едно преживяване, свързано с хората. Но със сигурност това беше върхът. От гласа му сякаш покапа отрова.
— Какво трябва да кажа, о, велики пратенико?
— Остави сега този сарказъм. Не се засягам. Трябва да произнесеш следните думи: „Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел, манета! Рухн!“
Хорис понечи да възрази, но се възпря. Той разпозна една или две думи, а те със сигурност бяха думи със сила. Останалите не беше чувал никога, но те придаваха усещане за фокус и имаха внушение на магия. Той притисна вълшебната кутия към гърдите си и се вторачи в Бигар. Долови звуците на тълпата от преследвачи, вече по-силни, тъй като подът бе пробит, а мазето — отворено. Времето изтичаше.
Някакъв страх гравира тясното му лице с дълбоки линии. Упоритостта му се предаде.
— Добре — той се изправи и набра смелост. — Защо не? — След това прочисти гърлото си. — Расхун, облайт, суре…
— Чакай! — Бигар го прекъсна с бясно пърхане на криле. — Пусни кутията!
— Какво?
— Вълшебната кутия! Пусни я, махни я от себе си!
В този момент Хорис разбра всичко за истината около тайната на кутията и остана едновременно стъписан и ужасен от значението й. Той би захвърлил кутията и би си плюл на петите, ако имаше къде да избяга. Би се съпротивил на нарежданията на Бигар, ако имаше на чии други нареждания да се подчини. Би направил почти всичко при други обстоятелства, но животът рядко предоставя право на избор във важните моменти и сега не правеше изключение.
Хорис остави кутията пред себе си и започна да реди думите:
— Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел, манета! Рухн!
Нещо изсъска в ушите на Хорис — дълга и ленива въздишка на задоволство се смеси с накипял гняв и дадена дума за бавно отмъщение. Изведнъж светлината в стаята се промени от бяло-златисто към отровно зелено — пулсиращо отражение на цветен оттенък, изплуващ от дебрите на девствена гора, където властват старинни дървеса, а някакви създания с остри нокти все още дебнат по границите на своя древен свят. Хорис за малко щеше да изпусне вълшебната кутия ако ръцете му го бяха послушали, но те, необяснимо как, бяха замръзнали на място — пръстите му бяха здраво вкопчени в гравираната повърхност, а нервните му окончания — вплетени около внезапния пулс на живот, надигнал се от вътрешността. Горната част на кутията просто изчезна и от дълбините й се извиси струйка от нещо, което Хорис Кю бе решил, че няма да види никога повече.
Вълшебните мъгли.
Те се издигнаха като воал и се спуснаха пред стоманената врата, която препречваше входа към тунела; замаскираха я като с боя и след това започнаха да я разграждат, докато не остана нищо, освен бегло загатване за игра на сенки пред празнотата на черната дупка.
— Побързай! — изсъска Бигар в ухото му, като се стрелна покрай него. — Мини, преди да се е затворила!
Птицата се изпари мигновено и нейното изчезване изглежда накара Хорис Кю да я последва, втурвайки се, като все още държеше кутията, изгубила значението си като съкровище. Сега той можеше да погледне вътре и да види какво се криеше там. Кутията нямаше капак и можеше да надникне, за да открие тайната й. Някога бе готов на всичко, за да го стори. Сега — не посмя.
Премина през воала, през мрежата от вълшебни мъгли, появила се сякаш от неговото минало. Беше с широко отворени и зорки очи, като възнамеряваше да не изпусне почти нищо от онова, което го очакваше и да разбере почти всичко, което се случваше. Получи внезапно видение на изчезващи златни монети и потъващи основи на дворец — горчивата равносметка на неговите загуби, общата стойност на пет пропилени години. Всичко това бе там и после се изгуби. Той се озова в някакъв коридор, който нямаше под или таван, или дори стени. Хорис беше в прозрачна светлина и плуваше през нея като уловена в мрежа риба, която се мъчи да се освободи от капана си. Нищо не трепваше около него, нищо не се чуваше, нямаше чувство за съществуване или за време и място само проходът и страшното убеждение, че и при най-малкото отклонение щеше да се окаже изгубен завинаги.
Какво направих? — запита се той ужасен и замаян.
Отговор не дойде и Хорис продължи да се бори като човек, намазан с втвърдена кал. Сковаващият студ на нощта проникваше до мозъка на костите му. Това бе студенината на собствената му съдба, истина, която зловещо нашепваше за изгубена надежда. Помисли си, че вижда Бигар, помисли си, че чува парализираното крякане на птицата, духът му се повдигна от трескавата надежда, че страданията на нещастното създание са по-големи от неговите собствени.