Сякаш, за да подсили мисълта му, Бигар се извърна и силно клъвна ухото на Хорис Кю.
— Оу! Ето, видяхте ли? — Хорис посегна да удари Бигар, който излетя един метър напред, преди отново да се установи върху рамото му, като внимаваше за други опити.
— Защо няма да ми предложите тази птица, след като съм я поискал? — настоя Календбор, а лицето му потъмня. — Значи казвате, че не мога да я имам, ако това ме прави доволен?
Абърнати си помисли, че краят на тяхната програма за раздаване на кристали бе дошъл, че беше най-добре да се обърнат и да си тръгнат обратно още сега — с изключение на Бигар, който, както се случи, беше обречен да остане.
— Господарю мой, птицата ще бъде ваша, ако желаете това — незабавно обяви Хорис Кю. Бигар отново изкряка. — Но трябва да знаете, че той говори много малко и онова, което произнесе преди малко — „Могъщ господар“ — е фраза, която е научил от краля. С други думи, кралят го е научил да изрича тези думи към самия него.
Абърнати облещи очи. Последва миг на дълго мълчание. Календбор почервеня и се изправи още повече, като изглеждаше сякаш може да експлодира. След това застрашителният цвят бавно се изгуби.
— Няма значение. И без друго не го искам — каза той презрително. — Ако мога да взема птицата, това е достатъчно. Нека Холидей го задържи. — Календбор пое дълбоко въздух. — А сега, след като уточнихме въпроса с птицата, какво искате?
— Господарю мой — каза Хорис Кю, като отново избърза, преди Абърнати да каже нещо — Вие бяхте прав в своето заключение. Ние наистина ви носим подарък, нещо далеч по-интересно и полезно, отколкото някаква птица. Нарича се кристално око към съзнанието.
Календбор отново доби заинтересован вид.
— Нека да го видя.
Този път Абърнати беше по-бърз.
— Ще се радваме да ви го покажем, господарю, но може би вътре в двореца, където е по-хладно и където ще е възможно да ни упътите към стаите ни, които — убеден съм — сте приготвили за нас, както подобава на кралски пратеници.
Календбор се усмихна — не особено приятна гледка.
— Разбира се, сигурно сте уморени. Ездата ви затруднява, предполагам. Елате насам.
Абърнати долови загатнатото презрение, но не му обърна внимание и малката компания последва Календбор и неговата свита към главната зала. Бяха донесени чаши с бира, налята от бъчви, които бяха държани на студено в дълбоките води на Байърн и Коселбърн — реките, течащи около Риндуеър — и започнаха приготовленията на стаите и баните. Календбор ги преведе през място, от което вратите гледаха към тренировъчното бойно поле и ги упъти да седнат на няколко стола, наредени в кръг. Повечето придворни от свитата му останаха прави и се събраха от двете страни на господаря си.
— Е, кажете сега, какъв е този подарък? — отново попита Календбор.
— Ето го, господарю мой — обяви Хорис Кю и извади изпод робата си едно от кристалните очи към съзнанието.
Календбор взе кристала и намръщено започна да го разглежда.
— Не изглежда да е скъпоценен. Каква е стойността му? Почакайте! — той се наведе напред, като отправи поглед към Абърнати и посочи Хорис Кю. — Кой е този?
— Името му е Хорис Кю — отговори писарят и едва се сдържа да не добави нещо повече. — В момента той служи на краля. Откривател е на тези кристали.
— Тези кристали? — Календбор отново се обърна към Хорис Кю. — Има повече от един? Колко са общо?
— Хиляди — отвърна фокусникът и се усмихна. — Но всеки от тях е специален. Подръжте го пред себе си, господарю мой, така че да уловите с него светлината и след това погледнете в него.
Календбор го изгледа подозрително за миг, а после направи това, за което беше помолен. Той насочи кристала така, че да улови един сноп светлина, след което се наведе, за да надникне в неговите дълбини. Владетелят остана в това положение, докато кристалът сякаш се запали от някакъв бял огън, после той се задъха и рязко се отдръпна назад, но очите му останаха приковани в кристалното око. Изведнъж устата му се разтвори и той отново се наведе още по-надолу, а в очите му проблесна ярък пламък.
— Не, така ли е? — промърмори господарят. — Нима е възможно?
След това той го дръпна от погледа си и закри светлината, както и онова, което тя му беше показала.
— Всички вие, вън! — заповяда Календбор на придворните, които надничаха зад рамото му в очакване. — Веднага!