Те изчезнаха с изненадваща бързина и когато вече ги нямаше, владетелят отново погледна към Хорис Кю.
— Какви са тези неща? — изсъска той. — Каква сила имат?
Хорис Кю изглеждаше объркан.
— Защо, с тях… с тях можеш да видиш много неща, господарю мой — видения, неповторими за всеки притежател. Те са само за удоволствие, нищо повече.
Календбор поклати глава.
— Да, но… показват ли бъдещето? Кажи ми.
— Е, да, може би — продължи Хорис Кю хитро. — Само за някои, разбира се, не за всички.
И изведнъж Абърнати започна сам да се пита дали наистина не беше така. Самият Хорис изглежда не знаеше истината по въпроса, но какво пък, ако Календбор се окажеше прав в предположението си? Значеше ли това, че появилите се видения можеха и да се сбъднат? Означаваше ли, че Абърнати вижда себе си не като такъв, какъвто е бил, а като такъв, какъвто ще бъде?
— Бъдещето — прошепна Календбор обезумял. — Да, така трябва да бъде.
Каквото и да беше видял, то със сигурност го беше изпълнило с наслада, помисли си Абърнати, бегло заинтересуван какво точно е било, тъй като беше прекалено улисан в размисли около своите собствени видения в кристала. Гърдите му се затягаха от чувствата, които се натрупваха там при мисълта, че ще може отново да бъде човек. Само ако това можеше да бъде истина!
— Колко от тези имате? — ненадейно попита Календбор.
Хорис Кю преглътна, не знаеше накъде води този въпрос.
— Както ви казах, те са хиляди, господарю мой.
— Хиляди. Колко струват?
— Нищо, господарю мой. Безплатни са.
Календбор изглеждаше сякаш се задушава от нещо.
— Много от тях ли раздадохте вече?
— Да, господарю мой, много. Това е нашата цел при идването ни в Зеленоречието — да дадем тези кристали на хората, така че те да се забавляват с това, което виждат в тях, когато приключат с дневната си работа. Разбира се, за вас, господарю мой — бързо добави той, без да пропуска удобната възможност да го направи, — те може би предлагат и нещо повече.
— Да, нещо повече — Календбор се замисли. — Имам идея. Позволете на мен да раздам кристалите, предназначени за останалите владетели на Зеленоречието. Аз ще ги разпределя, разбира се, от името на краля. Това ще ви спести посещението на всички крепости и ще ви даде възможност да бъдете сред обикновените хора.
Това не беше молба. Хорис Кю погледна към Абърнати и потърси помощ. Писарят се досети към какво се стреми Календбор. Той нямаше да даде кристалните очи към съзнанието на останалите владетели без пари, а щеше да им вземе скъпо за тях. Вероятно щеше да им каже, че тези кристали, за разлика от кристалите, раздадени безплатно на обикновеното население, предсказват бъдещето. Но Абърнати просто не го беше грижа така или иначе. Новините бързо щяха да се разпространят. Нека Календбор се справя със своите съседи така, както намери за добре.
Писарят вдигна рамене.
— Разбира се, господарю мой — отвърна той. — Както пожелаете.
Календбор рязко се изправи.
— Стаите ви са готови. Изкъпете се и си починете до вечерята. Тогава ще говорим повече за това.
Той им обърна гръб, но беше очевидно, че едва устоява на изкушението отново да надникне в своя кристал.
— О, да. Питайте слугите ми, ако искате нещо.
Той излезе през вратата толкова бързо, сякаш излетя, и изчезна.
Останал сам в стаята си, Абърнати се изкъпа, облече се, изпи още една чаша превъзходна студена бира и се настани обратно в леглото си, като се обтегна върху покривката му. Той взе своя кристал от мястото, където го държеше скрит, насочи го към светлината и впери поглед в него. Вече беше опитен в начина на употреба, дотолкова, доколкото изобщо се изискваше някакъв опит, и тогава светлината и образите се появиха на момента. Той гледаше себе си в своята предишна форма, млад мъж със светла, щастлива усмивка и с обнадежден поглед, доста красив за книжовническия си вид, доста привлекателен. Играеше с някакви деца, а една жена, хубава и срамежлива, стоеше и го наблюдаваше. Абърнати усети как сърцето му се качва в гърлото. Преди в живота му никога не беше имало жена, нито съпруга, нито любима, но ето че тук имаше една. Може би това беше бъдещето? Беше ли възможно да вижда това, което щеше да се случи?
Той рязко затвори пръстите на ръката си над кристала и цялото му внимание се съсредоточи върху тази идея. Бъдещето. Всичко беше възможно, нали? Какво не би дал, ако това беше бъдещето! Знаеше отговора, без да задава въпрос. Той се загледа нагоре, към пукнатините на стария варосан таван, към избледнялата рисувана украса, която някога ясно изобразяваше някакво шествие. Както неговото минало, времето беше заличило и това събитие. Толкова много от онова, което някога представляваше Абърнати, се беше изгубило в потока на годините и в нововъведените промени. Не искаше да си възвърне голяма част от миналото. Само някогашната си същност. Само цялостния си предишен образ.