Изведнъж той се сети за Бен Холидей, който толкова желаеше да загърби миналото си. Кралят имаше само няколко спомена, които му вдъхваха сила, а промените, които търсеше, не бяха в начина му на живот, а в самия живот. Не беше така при Абърнати, но можеха да се открият прилики. Той се зачуди къде може да бъде Холидей, какво се беше случило с него. Нямаше и следа от краля, нито знак от него, никъде, въпреки че издирването беше дълго и подробно и все още продължаваше. Тревожно беше обстоятелството, че той бе изчезнал така безследно. Нищо хубаво не ги очакваше, ако той си беше отишъл завинаги. Някой друг крал можеше да внесе промени, които безспорно нямаше да бъдат посрещнати с радост. Някой друг крал нямаше да притежава силния характер и решителност на Холидей. За друг магическата сила можеше да не свърши работа.
Абърнати отпи последната глътка от бирата си, като седеше на ръба на леглото си обезсърчен. Нищо не вървеше добре след изчезването на Холидей. Всичко изглеждаше прекъснато и несвързано. Искаше му се да притежава нещо, с което да оправи работата.
Буниън беше излязъл навън, за да проучи околните земи и да разбере дали няма какво да научи за липсващия крал. Може би щеше да попадне на някаква следа в разследването си. Може би щеше да се натъкне на нещо обнадеждаващо из Зеленоречието. Може би.
Абърнати легна обратно на леглото си и отново насочи своя кристал към светлината.
Календбор не се появи за вечеря. Нито пък Буниън. Хорис Кю и Абърнати изядоха вечерята си сами с Бигар, който се подаваше иззад облегалката на стола на фокусника като някой зъл предвестник на съдбата. Абърнати се опитваше да не му обръща внимание, но това беше трудно, тъй като птицата стоеше точно в другия край на масата и злобно гледаше от мястото си. Абърнати не успя да се въздържи. В следващия миг, когато Хорис не го наблюдаваше, той се озъби на папагала.
Бигар спомена за това по-късно на Хорис, но фокусникът не прояви интерес. Те бяха отново в стаята си, седнали в наближаващия мрак, с една-единствена свещ, горяща върху нощната масичка. Хорис бе седнал на леглото, а Бигар се беше свил върху перваза на прозореца.
— Той изръмжа към мен, казвам ти! — настояваше птицата. — Чисто и просто ме сряза!
Хорис нервно се оглеждаше из стаята. Тикът бясно мърдаше в крайчеца на окото му.
— Изръмжал ли ти е? Нищо не съм чул.
— Е, добре, може би не точно изръмжа. — Сега не беше време за подробности. — Но той показа всичките си огромни зъби, а намеренията му не можеха да бъдат сбъркани! Хорис, ще ми обърнеш ли внимание? Стига си зяпал наоколо!
Хорис Кю наистина изучаваше стаята от единия до другия й край. Той спря за един достатъчно дълъг период, за да погледне към Бигар по доста обезпокояващ, подозрителен начин. Тик — тик, потрепваше окото. Птицата клюмна с глава.
— Добре ли си, Хорис?
Хорис колебливо кимна.
— Непрекъснато виждам нещо… — той слабо размаха ръка. — Не точно тук — вдигна рамене. — Понякога, в сенките на дърветата и постройките, а понякога в нощта, из тъмните ъгли, мисля, че го виждам. Чувствам се така, сякаш съм под наблюдение — дълбоко си пое въздух. Мисля, че то може би е тук.
— Горс ли? — въздъхна Бигар. — Не ставай смешен. Как е възможно да бъде тук? Това същество никога не напуска пещерата. Въобразяваш си.
Хорис сгуши дългунестата си снага, сякаш му беше студено. Острият му като снегорин нос се мушна напред.
— Продължавам да си мисля за Холидей и за вещицата, и за дракона, както и за това, което им направи Горс. Продължавам да се притеснявам, че ти може би си прав, че той може да направи същото и с нас.
— Е, не можеш да кажеш, че не те предупредих — Бигар почувства невероятно задоволство от това признание. — От друга страна, ние стигнахме доста далеч в тази работа с кристалите, за да се притесняваш за това точно сега.
Хорис се изправи и започна тревожно да се разхожда из стаята, като поглеждаше зад ъглите и зад мебелите. Бигар наклони напред белия си гребен. Губене на време, помисли си той. Ако Горс не иска да бъде видян, това няма да стане. Не и със създание като него.