Жилавите чудовища
Рицарят, Дамата и Грифонът тръгнаха през Лабиринта по течението на реката и вървяха така до вечерта, както и през целия следващ ден. От време на време реката се разширяваше и далечният бряг съвсем се изгубваше сред мъглата, а гладката, сива повърхност се простираше край тях като огромен плосък камък. От водните дълбини не подскачаха риби, а отгоре им не прехвърчаха птици. Тук-таме реката се виеше и лъкатушеше, но потокът си оставаше непроменен и безкраен.
Те не срещнаха други хора. Речни цигани или каквито и да било живи същества. Не видяха животни, а малките раздвижвания, които привличаха вниманието им, идваха от тъмната сянка на гората и се изгубваха за едно мигване на окото.
Рицарят често проверяваше за следи от Страшната мъгла, но такива нямаше. Той дълго и усилено мисли върху нейния произход, подтикван да прави това поради увереността си, че по някакъв начин тя беше свързана с тях. Виждаше се, както Грифонът казваше, неутолим глад в начина, по който тя прииждаше след тях. Имаше своя цел в това преследване, а целта беше малко или много свързана с отговора на въпроса защо те бяха пленени в Лабиринта. Той не виждаше, нито чуваше Страшната мъгла, но можеше да усети присъствието й. Тя беше непрекъснато там, невидима, застанала в очакване.
Но за какво чакаше?
През вечерта след своето спасяване от циганите, Дамата попита Рицаря защо е дошъл за нея. Те седяха в мрака, докато и последният лъч слаба дневна светлина се сля с тъмнината и се взираха в мъглата, докато тя пълзеше от гората към потока. Бяха сами. Грифонът беше изчезнал сам нанякъде, както често правеше през нощите.
— Можеше да ме оставиш и да продължиш пътя — разпитваше го Дамата с хладен и настоятелен глас. — Мислех, че това и си направил.
— Не направих това — отвърна той, без да я поглежда.
— Защо? Защо се тревожиш за мен? Наистина ли съм толкова важна за твоя господар, че ти би рискувал живота си за мен? Такова безценно съкровище ли съм, че за теб би било по-добре да умреш, отколкото да ме изгубиш?
Той бе вперил поглед в мрака, без да говори.
Тя разреса косите си.
— Аз съм твоя собственост, а ти не позволяваш на никого да ти отнема собствеността. Затова дойде да ме спасиш, нали?
— Ти не ми принадлежиш — каза той.
— Тогава съм собственост на твоя господар. Аз съм движимо имущество, което ти не смееш да изпуснеш от поглед, от страх да не нарушиш заповедите му. Така ли е?
Рицарят я погледна и откри подигравка и горчивина в очите й.
— Кажи ми нещо, Лейди. Какво си спомняш за живота си преди влизането ти в Лабиринта?
Тя сви устни.
— Защо трябва да ти кажа?
Той задържа погледа й към себе си, като не отмести своя, когато усети гнева да проблясва и да го изгаря отвътре.
— Аз не си спомням почти нищо от моя собствен живот. Знам, че съм воин в служба на краля. Знам, че съм участвал в стотици битки в името на господаря си и съм спечелил всичките. Знам, че сме свързани по някакъв начин, аз и ти, а мисля, че е така и с Грифона. Нещо се е случило с мен, за да попадна в това време и на това място, но не мога да си спомня какво е било то. Сякаш целият ми живот е бил откраднат.
Той спря за миг.
— Уморих се да не отговарям на твоите въпроси, за които нямам отговори. Не зная името на господаря, на когото служа. Дори не зная своето собствено име. Не знам откъде идвам и накъде отивам. Не те спасих заради верността си към някой господар, когото не си спомням, или за да изпълня задължението си, за което не мога да се сетя, а защото ти си единственият човек, свързан с моя предишен живот. Ако те изгубя, ако те оставя на произвола на съдбата, няма да ми остане нищо друго.
Тя се взираше в него, а гневът и горчивината се бяха стопили. На тяхно място личеше разбиране и частица страх.
— Не си спомням нищо друго — меко каза тя, като изговаряше думите така, сякаш изпитваше болка, докато го правеше. — Аз бях важна и влиятелна личност и знаех какво правя. Някога притежавах магическа сила.
Гласът й заседна в гърлото и той помисли, че тя може да заплаче. Не го стори. Овладя се и продължи:
— Мисля, че именно заради тази магическа сила съм в Лабиринта. Смятам, че си прав задето ние сме били заедно преди и сме изпратени тук по една и съща причина. Но мисля, също така, че грешката за случилото се е твоя, а не моя.
Той кимна.
— Може и така да е.
— Аз те обвинявам за това.