Рицарят отново кимна.
— Не се обиждам.
— Но и се радвам, че си тук, както и че дойде да ме спасиш.
Той беше твърде учуден, за да отговори нещо.
През идната нощ, когато Грифонът изчезна в нарастващия мрак, а те седнаха край брега на реката, тя отново му заговори. Беше загърната в своето наметало, сякаш й беше студено, въпреки че въздухът беше горещ и влажен и от никъде не подухваше вятър.
— Мислиш ли, че ще излезем от това място? — попита тя, а гласът й едва се чуваше.
— Ще излезем — отвърна той, тъй като все още вярваше в това.
— Гората и реката продължават напред и няма следи, че някъде ще срещнем техния край. Не се променят. Мъглите ни загръщат и ни стягат от всички страни. Няма хора или животни. Няма и птици. — Тя бавно поклати глава. — Навсякъде броди някаква магия и тя властва над всичко в този Лабиринт. Може би не успяваш да усетиш това, но аз го усещам. Мястото е омагьосано и без магия, която да ни помогне, няма да успеем да намерим изход.
— Ще срещнем град или проход през планините, или…
— Не — прекъсна го тя, а слабата й бяла ръка бързо се изправи, за да му попречи да продължи. — Не. Няма да срещнем нищо друго, освен реката и гората, както и вечните мъгли. Нищо.
Той се събуди рано на следващата сутрин след една тежка, почти безсънна нощ. Думите на Дамата го преследваха като зло предсказание, което не можеше да забрави. Тя все още спеше, свита в наметалото си във високата трева. Лицето й беше спокойно и гладко, нямаше и следа от гняв или отчаяние, липсваше дори частица горчивина или страх. Изглеждаше красива, легнала там, с бледата си кожа и тъмната си коса; беше съвършена и божествена, а студенината, която понякога застиваше върху лицето й, когато беше будна, сега беше заменена от нежност.
Той погледна надолу към нея и се зачуди как ли сбили свързани, преди да дойдат в Лабиринта.
В следващия миг Рицарят се изправи и отиде до самата река. Плисна вода върху лицето си и след това се избърса. Когато отново се изправи, Грифонът стоеше от едната му страна. Звярът беше отметнал назад наметалото си. Тук-таме, по настръхналата му кожа, проблясваше роса, като вода по някое влечуго, което току-що е излязло от дълбините на реката. Крилете му висяха свити и безчувствени върху превития му гръб. Лицето му, толкова грозно и безформено, му придаваше вглъбен вид, докато се взираше в пространството над реката. Отначало не промълви нищо, а просто остана там.
— Къде беше през тази нощ? — попита го Рицарят.
Грифонът се усмихна, като показа жълтите си зъби.
— В гората, където сянката е най-дебела. Там спя по-добре, отколкото на открито — той погледна към Рицаря — да не помисли, че съм отишъл да ловя и ям дребни животинки, които са прекалено бавни и крехки, за да ми избягат? Или че съм правил някакъв сатанински кървав ритуал?
Рицарят поклати глава.
— Не мислех нищо. Просто се чудех.
Грифонът въздъхна.
— Истината е, че аз съм същество, подчинено на навика. Говорим си за онова, което помним — или не помним? Най-добре си спомням своите навици. Грозен съм и повечето създания ме презират. Това е факт от моя живот. Тъй като останалите ме мразят, аз се чувствам удобно, когато съм насаме със себе си. Търся места, на които никой друг не би отишъл. Крия се в мрака и сред сенките, както и в собственото си усамотение. За мен така е най-добре.
Той отново отстрани погледа си.
— Веднъж се нахраних с някакви други създания. Ял съм каквото си поискам и съм пътувал, където си поискам. Можел съм и да летя. Можел съм да се рея из небето, необезпокояван и не е имало нищо, което да ме спре. — Жълтите му очи отново погледнаха Рицаря. — Но нещо промени моя живот и аз мисля, че то е свързано по някакъв начин с теб.
Рицарят премига.
— С мен ли? Но аз дори не си те спомням.
— Странно, нали? Чух какво ти каза Дамата, за това, че мисли Лабиринта за омагьосано място. Слушах от прикритието на дърветата. Смятам, че тя е права. Смятам, че сме се пренесли тук по силата на някаква магия и магията ни държи в плен. Чувстваш ли това?
Рицарят поклати глава.
— Не знам.
— Лабиринтът не изглежда като никое истинско място — каза Грифонът. — Липсват му малките подробности, които биха го направили истинско. Прилича на изкуствено създадена местност, сякаш е сътворена от сънища, където всичко се случва на една малка крачка разстояние от времето, от което знаем какъв трябва да бъде реда на нещата. Не усети ли това в онзи град, а после и след срещата с Речните цигани? Всичко може да се постигне с магия и аз мисля, че именно така е станало и тук.