— Ако е вярно — тихо рече Рицарят, — тогава Дамата също е права, като казва, че няма да успеем да се измъкнем.
Но Грифонът поклати глава.
— Това означава единствено, че както магията ни държи в плен тук, по същия начин трябва и да се измъкнем — с магия. Означава, че трябва да потърсим изход по различен начин.
Рицарят отново се загледа в далечината. Какъв друг начин имаше? — чудеше се той. Не можеше да се сети за такъв. Те самите нямаха магическа сила. Имаха само оръжията, които носеше той, както и разум, за да се крепят. Това не му изглеждаше достатъчно.
Те продължиха пътя си по течението на реката и през днешния ден, и нищо не се промени. Водите се носеха напред, гората се простираше над хоризонта, а мъглата и сивотата проникваха навсякъде. Тази застиналост на пейзажа в Лабиринта ставаше почти непоносима. Рицарят започна да си представя, че земята, по която вървяха в момента, беше същата, която бяха прекосили преди. Откри, че вижда гледки от околността, които разпознаваше; близки му бяха и природните особености. Това беше невъзможно, разбира се. Те бяха вървели по един и същи път, без дори веднъж да се обърнат назад, така че нямаше начин сега да се движат по оставените от тях следи. И все пак, това чувство постоянно го преследваше и накрая започна да разколебава Рицаря.
Те направиха спирка до един завой на реката, където гората се приближаваше почти до брега и там можеха да се установят на завет. Спряха точно там, защото Рицарят искаше Грифонът да може да спи при тях и да не трябва да се усамотява някъде. Съществото така или иначе беше белязано от отблъскващия си вид и беше жестоко това, че всяка нощ беше принудено да се крие от тях. Те бяха спътници в пътуването и можеха да разчитат само един на друг за подкрепа. Трябваше да направят каквото могат, за да запазят здрава връзката между тях. Дори Дамата спря да дразни Грифона, престана да се обръща към него с подигравка и започна да разговаря с него с любезен тон от време на време. Това беше добро начало, помисли си Рицарят.
Неговата предвидливост беше възнаградена, защото Грифонът не се изгуби в мрака, а се сви на земята само на около метър разстояние, в сянката на едно старо дърво. Поне през тази нощ той щеше да спи до тях.
Някакви груби ръце ги разбудиха, като ги задърпаха нагоре, сякаш бяха трупи от купчина отрязани дървета. Рицарят се изправи на крака със скок и свирепо се огледа наоколо. Как бяха успели да се приближат толкова много, без той да успее да ги чуе? Дамата се притискаше към него и той долавяше шума от тежкото й дишане. Грифонът се беше превил на земята, на около метър разстояние, а жълтите му очи проблясваха в слабата утринна светлина.
Навсякъде около тях стояха някакви чудовища. Те бяха обградили лагера им и бяха препречили всякаква възможност за бягство. Имаше поне дузина огромни, отблъскващо грозни страшилища, изправени на два крака, но наклонени напред, като че можеха без притеснение да застанат и на четири. У тях имаше някакво бегло подобие на хора — два крака, две ръце, тяло, китки, ходила и глава — но по телата им имаше невероятно грозно изпъкнали жили и мускули и те бяха покрити от грапава кожа. Лицата им нямаха почти никакво изражение, но очите и муцуните им светеха с мокър блясък, докато наблюдаваха тримата си пленници.
Един от тях заговори, а устата му се разтвори и оттам се откриха огромни зъби. Той изломоти нещо, смесица от хъркане и ръмжене, и направи някакъв неопределен жест, първо към тях, след това към реката и накрая към гората.
— Искат да знаят откъде идваме — каза Дамата.
Рицарят изненадан втренчи поглед в нея.
— Разбираш ли какво казват?
Тя кимна.
— Да. Не мога да го обясня. Никога не съм ги виждала преди. Не говоря техния език. Дори не мога да определя някои думи сред всички тези звуци. Но значението е ясно. Мога да го разгадая. Сега, нека видя дали те ще могат да разберат мен.
Тя направи няколко бързи движения с пръстите на ръцете си. Страшилището, което им проговори, изръмжа още нещо. След това погледна назад към останалите и разтърси глава.
— Искат да знаят какво правим тук. Казват, че ние не сме от тук, че сме натрапници — Дамата отново се отмести на една крачка от Рицаря, а изражението на лицето й доби обичайния си вид. — Не им харесва начина, по който изглеждаме.
— Що за същества се те? — изръмжа Грифонът и откри собствените си зъби.