Страшната мъгла не ги преследваше; тя пътуваше с тях.
Защото тя принадлежеше на Рицаря.
Страшната мъгла представляваше липсващите му тежки доспехи.
Той изтръпна до мозъка на костите си. Доспехите му не бяха при него, когато той се събуди в Лабиринта и все пак усещаше тяхното присъствие наблизо. Доспехите му винаги присъстваха по този начин, скрити, в очакване да ги призове. Те се явяваха по негова воля, така че той да е способен да се бие срещу враговете си. Ето как действаха.
Но тук, сред мъглите на Лабиринта, формата им се беше променила. Магията ги беше преобразила, беше инжектирала в тях отрова, беше ги превърнала в нещо неузнаваемо. Доспехите му се бяха въплътили в Страшната мъгла. Сигурно беше така. Защо иначе Страшната мъгла ще им идва на помощ всеки път, когато ги заплашва опасност, а след това ще се оттегля обратно сред сивотата? Какво друго обяснение можеше да бъде намерено?
Той не можеше да си поеме дъх — студенината беше проникнала толкова надълбоко в него, че това го парализираше. Беше вярно, както се беше опасявал, че той беше отговорен за смъртта на всички онези хора, че той беше унищожил жителите на града и Речните цигани, че той беше убил всички в своето войнствено въплъщение, без дори да осъзнава какво прави.
Рицарят стоеше там поразен от въздействието на образа, в който се видя.
— Не — прошепна в отчаянието си той.
Тогава усети ръцете на Дамата, които го прегърнаха през раменете и се опитаха да му вдъхнат смелост. Жилавите чудовища прииждаха все по-наблизо, окуражени от неговата нерешителност и бездействие.
— Направи нещо! — изкрещя Дамата.
Грифонът се опита да сплаши набързо чудовищата, но техният водач само му се озъби предизвикателно и набра смелост.
— Аз нямам магическа мощ! — започна да вие от отчаяние Дамата и с всичка сила разтърси Рицарят.
Тогава той я отблъсна от себе си и доби самообладание, изправил се срещу опасността. Дамата беше безсилна. Грифонът не можеше да се равнява по сила с враговете им. И двамата се нуждаеха от Рицаря, за да оцелеят. Но ако той извадеше своя меч, Страшната мъгла щеше да дойде и да унищожи тези създания така, както бе унищожила жителите на града и Речните цигани, а той нямаше да понесе това.
Но какво друго оръжие притежаваше?
В отчаянието си, почти без да се замисля какво прави, той протегна ръка към туниката си и издърпа оттам медальона с гравирания върху него образ на рицар, яздещ пред някакъв замък по изгрев-слънце. Той го махна от врата си и го насочи към чудовищата, сякаш беше талисман. Не знаеше какво се надява да се случи. Знаеше само, че този медальон е всичко, което притежаваше от предишния си живот и че около него има същото чувство на необикновеност и неяснота, както и около доспехите му.
Въздействието от появата на медальона върху Жилавите чудовища беше поразяващо. При вида му те моментално се свиха; някои паднаха на колене, други закриха очи, сякаш това беше някакво проклятие. Виещи, хлипащи, разтреперени от страх и ужас, те започнаха да се оттеглят. Рицарят вдигна медальона по-високо и направи крачка напред към тях. Тогава те хукнаха да бягат към гората, сякаш ги гонеха някакви демони; бяха изплашени до смърт и с единствената цел — да се отдалечат колкото се може повече от този медальон. Побягнаха на четири крака и повече не се видяха.
Защо? — питаше се Рицарят смаян.
В тишината, която последва, дишането му се чуваше ясно. Ръцете му стояха отпуснати от двете страни на тялото му и той вдигна глава към мъглите.
Дамата се приближи до Рицаря и застана така, че лицето й се оказа право срещу неговото. Той не я виждаше. Взираше се право напред, в нищото, очите му бяха застрашително приковани на едно място и безизразни.
— Какво направи? — тихо запита тя.
Той не отговори.
— Ти ни спаси. Нищо друго не е от значение.
Рицарят не продума.
— Чуй ме — каза му тя. — Забрави за хората от града, забрави за циганите. Онова, което се случи с тях не е по твоя вина. Ти нямаше никаква представа какво става. Направи точно каквото трябваше. Ако беше действал по друг начин, сега ние щяхме да сме или мъртви, или нечии пленници.
Грифонът се опря на лакътя си, завит в наметалото си върху земята и със скрито лице каза: