Тогава, ненадейно, мъглите изчезнаха и той се освободи от сковаващата светлина. Беше нощ и нощта бе кадифено черна, топлият въздух бе изпълнен от приятни ухания и успокоителни звуци. Стоеше в някаква равнина, тревата бе плътна и мека и той я усещаше с краката и с лактите си, вятърът галеше тревния поток, който се надигаше като океан към далечните планини. Хорис погледна към небето. Там ярко светеха осем луни — бледоморава, прасковено — розова, жарко — розова, с цвят на нефрит, на берил, морскозелена, тюркоазена и бяла. Багрите им се сливаха и струяха надолу над заспалата земя.
Не може да бъде!
Бигар изникна отзад. Летеше доста неустойчиво и кацна върху най-близката купчинка, която се оказа съставена от малки като иглички дъбове, оцветени в светло синьо. Той се изтърси, за кратко почисти с клюн перата си и се огледа.
Когато съзря луните, той подскочи на половин метър.
— Аук! — изкряка, самозабравил се за миг.
След това се изплю от отвращение и потрепери:
— Хорис? — прошепна той. Очите му се бяха разширили като чаени чинийки, не малко постижение за една птица. — Там ли сме, където си мисля, че сме?
Хорис не можеше да отговори. Той изобщо не можеше да говори. Просто се взираше — в небето, после в околностите, надолу в краката си и след това в магическите надписи по повърхността на вълшебната кутия, която отново бе затворена и закрита.
Отвъдната земя! Това беше Отвъдната земя!
— Добре дошъл у дома, Хорис Кю — зад рамото му долетя ниско съскане, проникващо, коварно и хладно като смъртта.
Хорис усети как сърцето му се свлече в петите. Този път, когато се обърна назад, там наистина го очакваше нещо.
Дете
Бен Холидей се пробуди бавно и лениво и се усмихна. Успя да усети присъствието на Уилоу, която се стараеше да стои неподвижна до него. Без да се налага да поглежда, той знаеше, че тя го наблюдава. Знаеше това така добре, както знаеше, че я обича повече от собствения си живот. Той лежеше с гръб към нея в леглото си, обърнат към отворения прозорец, през който се промъкваше бледата светлина на зората и изпъстряше затъмнената спалня със сребристи петънца и въпреки това знаеше, че тя е там. Протегна ръка назад към нея и усети пръстите й съвсем близо над дланта си. Вдиша дълбоко от свежия летен въздух, изпълнен с уханието на горски треви, дървета и цветя и си помисли, че е голям щастливец.
— Добро утро — прошепна той.
— Добро утро — отвърна тя.
Тогава Бен отвори очи, обърна се на другата страна и се подпря на лакътя си. Тя стоеше пред него, отдалечена само на няколко сантиметра; очите й изглеждаха огромни на бледата светлина, а косите й с цвят на смарагд се спускаха надолу около лицето и по раменете й. Кожата й бе гладка и нямаше нито едно петънце, сякаш тя не беше подвластна на възрастта и времето. Той винаги се удивляваше от нейната красота, тя беше една силфида, рожба на горска нимфа и воден дух; представляваше нещо невъзможно за света, от който идваше той, но тук, на Отвъдната земя, бе просто удивителна реалност.
— Ти ме наблюдаваше — рече той.
— Така е. Наблюдавах те, докато спеше. Слушах как дишаш.
Бледозеленикавата й кожа изглеждаше тъмна и екзотична в ранния полумрак, а когато се раздвижи под завивките, доби вид на загладена и копринено мека котка. Той се замисли за дългото време, което бяха прекарали заедно; първо бяха приятели, а след това станаха съпруг и съпруга. Колко тайнствена оставаше тя все още! Уилоу въплъщаваше всичко онова, което той бе обикнал в този свят: неговата красота, тайнственост, вълшебство и чудатост. Тя притежаваше всичко това, а и нещо много повече и затова, когато той се будеше в моменти като този и я съзираше, струваше му се, че по някакъв начин сънят и действителността са се слели.
Бяха минали малко повече от две години, откакто той дойде на Отвъдната земя, в едно пътешествие между светове, между битиета и съдби. Дойде, обзет от отчаяние, нещастен заради миналото си, жаден за едно различно бъдеще. Беше напуснал родния си дом в Чикаго заради Сребърния дворец. Изоставил беше и адвокатската си практика, за да се превърне в крал. Беше погребал духа на мъртвата си съпруга и нероденото си дете и бе намерил Уилоу. Купил бе цяло вълшебно кралство от един коледен каталог, като знаеше, че подобно нещо изобщо не би могло да съществува, но все пак рискува и се оказа, че рискът си е струвал. Нищо не се получи така лесно, разбира се. Това би било невъзможно, когато става въпрос за пренасяне през светове, битиета и съдби. Независимо от трудностите, Бен Холидей премина през всички битки, пред които го изправи това пътешествие и ги спечели. Сега той имаше пълни основания да остане, да се възползва от новия си живот, новия свят и съдба и да царува над земята, за която някога смяташе, че съществува само в сънищата.